Ограничена имуществена отговорност на работниците и служителите

 
За да се приложи „привилегированият“ режим на ограничената имуществена отговорност, е необходимо едновременно да са налице няколко предпоставки. Съгласно чл. 203 КТ работникът или служителят отговаря имуществено по специалните правила, установени в глава Х КТ за вредите на работодателя:
• причинени по небрежност;
• при или по повод изпълнението на трудовите си задължения;
• които не са резултат от престъпление.
 
Ако някоя от горните предпоставки не е налице, се прилага пълната имуществена отговорност.
 
Например служителка в копирен център поврежда копирната машина при разпечатване на материали за лична употреба (вредата е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите ѝ задължения); продавач в магазин извършва кражба от предлаганите в обекта стоки (налице е не само умишленост, но и престъпност на деянието) и пр. В тези хипотези отговорността е пълна.
 
 
Действащото ни законодателство познава случаи, при които работникът или служителят ще бъде изцяло освободен от имуществена отговорност за причинените на работодателя вреди, тъй като не е извършил нарушението виновно, действията му не са противоправни или не представляват нарушение на служебните му задължения. Такива хипотези са уредени в различни закони (напр. действия, предприети в условията на неизбежна отбрана или при крайна необходимост по смисъла на Наказателния кодекс).
 
Специфична за трудовото право е уредбата на т.нар. „нормален производствено-стопански риск“ според чл. 204 КТ. При риска липсва човешко поведение – като поведението на работник или служител, който е в досег с имуществото и комуто то е поверено. За нормален трябва да се смята обичайният при дадена производствено-стопанска дейност риск, т.е. рискът, който е присъщ и неотменно съпътства тази дейност. Работниците и служителите в магазин за хранителни стоки например нямат вина, че интересът на потребителите към даден артикул е по-нисък, съответно складовите наличности залежават и стоката се разваля. Затова и те не следва да носят отговорност за загубите на работодателя, произтичащи от това.
 
Някои характерни „отчетнически“ рискове са регламентирани и във финансово-контролното законодателство – става дума за фири (физически и химични процеси, които се развиват в стоката в резултат на нейното съхранение и тя губи от своето тегло или обем) и действия на трети лица (кражби).
 
 
Важно правило в материята на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя за вреди, причинени на работодателя, е че отговорността покрива само претърпените от работодателя загуби (реално намаляване на наличното имущество), но не и пропуснатите ползи (осуетяване на съществуваща възможност за увеличаване на имуществото). Казаното може да се онагледи със следния пример: В резултат на неправилна употреба служител поврежда зачисления му служебен автомобил. В такъв случай той следва да понесе разходите за ремонта в размер, съотнесен с трудовото му възнаграждение, но не и пропуснатите от работодателя ползи (поради невъзможността с този автомобил да се извършват доставки, докато трае ремонтът и пр.). Тези загуби остават за сметка на работодателя.
 
Изключени от обхвата на отговорността са и евентуално претърпените от работодателя неимуществени вреди. Въпреки че неимуществените вреди при юридическите лица са дискусионна тема, все пак като пример могат да се посочат вредите от накърняване на доброто име и търговската репутация в резултат на неправомерните действия на служители. Както беше посочено, дори да са настъпили такива вреди, те също остават за работодателя.
 
Съгласно разпоредбата на чл. 205, ал. 2 КТ размерът на вредата се определя към деня на настъпването ѝ, а ако той не може да се установи – към деня на откриването ѝ. Моментът на настъпването на вредата обикновено е лесно установим при еднократни действия като пътно-транспортни произшествия, настъпили в резултат на неспазване на правилата за движение. Често обаче вредите стават известни на работодателя на по-късен етап – напр. при складова инвентаризация. В това е и смисълът на цитираното правило.
 
 
Критерият за определяне на размера на ограничената имуществена отговорност са функциите, изпълнявани от съответния работник или служител.
Общото правило е, че за вредата, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговарят в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение (чл. 206, ал. 1 КТ).
 
Както беше посочено по-горе, ръководните служители и отчетниците носят по-строга имуществена отговорност за вредите, които са причинили в това си качество. Съгласно чл. 206, ал. 2 КТ, когато вредата е причинена от ръководител, включително и от непосредствен ръководител, при или по повод упражняване на ръководните му функции, отговорността е в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение. Работник или служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности, също отговаря спрямо работодателя в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение (чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ).
 
Понякога в практиката възникват колебания по въпроса дали е налице именно ограничена имуществена отговорност, ако обезвредата се окаже пълна – например по невнимание служителят счупва прозорец в офиса и трябва да покрие изцяло стойността на поправката, която е по-малка от месечното му трудово възнаграждение. Следва да се обърне внимание, че това не променя вида на отговорността, която продължава да е ограничена. „Ограничаването“ в случая се отнася до пропуснатите ползи на работодателя, които остават изключени от обхвата ѝ – напр. заради неуплътняване на работното време на служителите, които не са могли да останат в помещението и пр.
 
Друг въпрос, поставящ практически затруднения, е съдържанието на понятието „уговорено месечно трудово възнаграждение“ – дали става дума за брутното или за нетното възнаграждение. По принцип в трудовия договор се уговарят основно трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер (чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ), а не нетен размер на възнаграждението. Поради това трябва да се приеме, че базата за изчисление е брутното трудово възнаграждение на работника или служителя.
 
 
Предвидени са два възможни механизма за осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя, в зависимост от това дали той приема констатациите на работодателя относно основанието и размера на наложената му отговорност или не.
 
В случаите, когато няма спор относно причиняването на вредата, условията, при които е станало това, и размера ѝ, се прилага специално извънсъдебно  производство, установено в Кодекса на труда.
 
То започва с издаването на заповед от работодателя, съдържаща реквизитите по чл. 210, ал. 1 КТ – основание (т.е. в какво се изразява противоправното поведение на работника или служителя, с какво то нарушава трудовите му задължения и води до вредоносния резултат) и размер на вредата (подлежащата на възстановяване стойност).
 
Препоръчително е заповедта да съдържа подробни мотиви, от една страна, за да създаде необходимата яснота в отношенията между страните по трудовото правоотношение и – от друга – с оглед евентуалното ѝ подлагане на съдебен контрол, ако производството не завърши като безспорно. Възможна формулировка е например: „В резултат на неспазване на установените правила за употреба на дадена машина (при описание на извършените от работника или служителя действия и посочване на отклоненията от инструкциите за експлоатация), на 15.01.2019 г. служителят Иванов е причинил повреда на машината, чието възстановяване в оторизиран сервиз възлиза на сумата от 500 лв.“ Този размер следва да бъде съотнесен с трудовото възнаграждение на работника или служителя. Ако брутното трудово възнаграждение е 1000 лв., на възстановяване в дадения пример ще подлежи цялата сума. Обратно, при вреда от 1500 лв., обезвредата ще покрива само стойността до 1000 лв.
 
Когато вредата е причинена от ръководител в това му качество, заповедта се издава от съответния по-горестоящ орган, а ако няма такъв – от колективния орган за управление на предприятието (чл. 210, ал. 1, изр. второ КТ) и служителят отговаря до трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение.
 
От момента на връчване на заповедта за работника или служителя започва да тече едномесечен срок, в който той може да оспори основанието и/или размера на отговорността (оттук произтича и голямата практическа важност на точното удостоверяване на датата на връчване на заповедта). Възможно е в отговор до работодателя да изложи съображения, че не е извършил нарушения на трудовите си задължения, не е причинил вреда или вредата не е в твърдените от работодателя размери. Всъщност законът не поставя специални изисквания към оспорването, освен че то трябва да е писмено. Достатъчно е служителят да посочи, че не е съгласен с направените констатации, за да блокира възможността за реализиране на имуществената отговорност по извънсъдебен ред.
 
В случай че в едномесечния срок не постъпи оспорване от работника или служителя, работодателят удържа дължимата сума от трудовото му възнаграждение. В това е и същността на специалното производство, уредено в Кодекса на труда, и с неговото приключване ограничената имуществена отговорност е реализирана. 
 
Поради закрилни съображения действащото ни законодателство въвежда лимити за допустимия размер на удръжките, за да не бъдат оставени служителят и неговото семейство без средства за издръжка. Съгласно чл. 446, ал. 1 ГПК, ако изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чиито размери са над минималната работна заплата, може да се удържа само:
• ако лицето получава месечно възнаграждение в размер между минималната работна заплата и двукратния размер на минималната работна заплата – една трета част, ако е без деца, и една четвърт част, ако е с деца, които издържа;
• ако лицето получава месечно възнаграждение в размер между двукратния размер на минималната работна заплата и четирикратния размер на минималната работна заплата – една втора част, ако е без деца, и една трета част, ако е с деца, които издържа;
• ако лицето получава месечно възнаграждение в размер над четирикратния размер на минималната работна заплата – горницата над двукратния размер на минималната работна заплата, ако е без деца, и горницата над два пъти и половина размера на минималната работна заплата, ако е с деца, които издържа.

 
Месечното трудово възнаграждение се определя, след като се приспаднат дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски.
 
Ако заповедта бъде оспорена от работника или служителя в предвидения от закона срок, работодателят губи възможността да събере вземането си чрез удръжка от трудовото възнаграждение. В този случай той може да предяви иск пред съда и следва да докаже основанието и размера на отговорността. Разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 1 КТ определя едномесечен давностен срок за завеждането на този иск, който започва да тече от момента, в който работникът или служителят оспори заповедта за удръжки (защото в този момент възниква правото на работодателя да търси вземането си по съдебен ред).

 
В практиката често се допускат грешки при определянето на сроковете за осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя, затова е важно на този въпрос да се обърне специално внимание.
 
Законодателят формулира тези срокове по начин, аналогичен със сроковете за налагане на дисциплинарни наказания: заповедта за осъществяване на ограничената имуществена отговорност се издава в едномесечен срок от откриването на вредата, но не по-късно от една година от причиняването ѝ (като сроковете са различни за вреди, причинени от ръководни служители и при извършване на отчетническа дейност, съответно 3 месеца и 5 години – вж. чл. 210, ал. 2 КТ).
 
Объркването идва от факта, че сроковете текат „един в друг“, или – казано по-точно – правото на работодателя да наложи ограничена имуществена отговорност или дисциплинарно наказание се загубва в момента, който настъпи първи по време. Например вредата е причинена на 12.12.2018 г., а работодателят я открива на 05.01.2019 г. Заповедта за налагане на имуществената отговорност следва да се връчи на работника или служителя до 05.02.2019 г., въпреки че към тази дата няма да е изтекла една година от причиняването на вредата.
 
Посочените срокове са „преклузивни“, което означава, че тяхното пропускане погасява отговорността на работника или служителя, респ. вземането на работодателя. Издаването на заповед за осъществяване на ограничената имуществена отговорност след изтичането на срока би било незаконосъобразно само на това основание. При евентуален съдебен спор съдът следи служебно за спазването на сроковете.
 
Необходимо е се отбележи още, че срокът за осъществяване на ограничената имуществена отговорност спира да тече, ако е образувано производство за осъществяване на пълна имуществена отговорност, докато това производство е висящо. След приключването му сроковете отново започват да текат, но не отначало, а за остатъка до тяхното изтичане. Например при откриването на вредата работодателят е приел, че тя е причинена умишлено от работника или служителя, т.е. е налице основание за търсене на пълна имуществена отговорност. В хода на съдебния процес не е доказана тази форма на вина, поради което искът за реализиране на пълна имуществена отговорност е отхвърлен. От влизането в сила на съдебното решение продължава да тече спреният срок за осъществяване на ограничена имуществена отговорност.