Защита от дискриминация при упражняване на правото на труд

За съжаление, така поставеният въпрос няма еднозначен отговор и е пораждал спорове в практиката и преди. Относимата правна уредба се съдържа най-вече в Закона за защита от дискриминация, Гл. II, Раздел I “Защита при упражняване правото на труд”. Според чл. 14 от закона работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Правилото се прилага за всички възнаграждения, плащани пряко или непряко, в брой или в натура, независимо от срока на трудовия договор и продължителността на работното време.

Очевидно буквалното тълкуване на тази разпоредба навежда на извода за недопустимост на практиката за определяне на различни размери на възнагражденията в различни градове. Същевременно е вън от всяко съмнение, че стандартът и „цената“ на живота в различните градове е различна, което е и икономическата логика за работодателите да прибягват до такива решения. Ако предлагат над средните за пазара на труда в цялата страна възнаграждения, те ще се окажат икономически неконкурентноспособни, а ако предлагат по-ниски и равни за страната нива на заплащане, няма да са атрактивни в привличането на кадри в градовете с по-висок жизнен стандарт.

Поради това считам, че разумното тълкуване на уредбата трябва да отчита и икономическите реалности и да допуска известни отклонения в нивата на заплащане. Трябва обаче да се следи зад конкретните решения да стои реална икономическа логика, която да може да ги аргументира убедително в случаи на спор. Желателно е също отклоненията в нивата на заплащане, доколкото са допуснати такива, да не са драстични. Разбира се, в какви граници те могат да се определят като „разумни“ също е въпрос на интерпретация, но при всяко положение би било неоправдано например възнагражденията за идентични длъжности в София да са в двоен размер спрямо тези в други градове.

С уважение:

Още за възнаграждения:

Нормативна рамка

Закон за защита от дискриминация