Защита на дружеството срещу упражняване на конкурентна дейност от бивш управител

За разлика от уговарянето на забрана за извършване на конкурентна дейност след прекратяване на трудово правоотношение, подобна забрана при прекратяване на мандат за управление на търговско дружество предизвиква по-сериозни колебания. За съжаление, съдебната практика по въпроса е оскъдна и резултатът от такива спорове е трудно предвидим.

В Решение № 251 от 15.06.2009 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 559/2009 г. се приема, че подобни ограничения са изначално нищожни, доколкото противоречат на чл. 19 от Конституцията на Република България, уреждащ правото на свободна стопанска инициатива и еднакви правни условия за стопанска дейност, и чл. 48 – право на труд, избор на професия и място на работа. Казано с други думи, ОС – Варна тълкува забраната по аналогичен начин като поставянето на ограничения за конкурентна дейност пред бивши работници и служители. (Тази практика се потвърждава в Решение на ВКС № 656 от 25.10.2010 г. по гр. дело № 1954/2009 г., IV г.о.; Решение на ВКС № 417 от 21.05.2010 г. по гр. дело № 1228/2009 г., III г.о,; Решение на ВКС № 535 от 30.06.2010 г. по гр. дело № 309/2009 г., IV г.о. и много други.)

В Решение № 1870 от 01.07.2018 г. на САС по т.д. № 836/2018 г. като че ли се наблюдава известна, макар и плаха, промяна в концепцията. Съдът приема, че уговорената забрана и неустойката, с която е скрепена, са нищожни, когато срещу тях не стои насрещна престация (срещу задължението за неизвършване на конкурентна дейност не е налице насрещно задължение за другия контрагент, каквото би било заплащане на обезщетение). Такава промяна в практиката може само да бъде приветствана. Уговарянето на забрана за осъществяване на конкурентна дейност след прекратяването на мандата не е нищожно поради нарушение на правото на труд и свободна стопанска инициатива, ако е предвидена насрещна престация – заплащане на обезщетение. Такава е и практиката в западноевропейските държави. Законодателствата на Италия, Германия, Франция, Полша, Нидерландия и Великобритания изискват уговарянето на подобни ограничения в писмена форма. В Италия, Германия, Франция и Полша заплащането на обезщетение е задължителен реквизит, за да бъде споразумението валидно. В Нидерландия и Великобритания уговарянето на обезщетение не е задължително, но за да е валидно подобно споразумение, то трябва да е „икономически обективно обосновано“.

Може да се предположи, че в бъдеще ще възникват все повече спорове от подобен характер и съдебната ни практика постепенно ще се унифицира с тази в другите европейски страни. За жалост обаче този процес е още в началната си фаза.

С уважение:

Още за прекратяване на трудово правоотношение: