Осигуряване на граждани от ЕС с граждански договори с българско дружество

По осигурителното законодателство

След присъединяването на България към ЕС се прилагат регламентите за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза.

Това са Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Основното правило при определяне на приложимото осигурително законодателство е, че за лицата се внасят осигуровки по законодателството на държавата членка, на чиято територия работят (“lex loci laboris”). Лицата, които са заети или като самостоятелно заети в една държава членка, са подчинени на законодателството на тази държава (основание чл. 11(3)(а) от Регламент (ЕО) № 883/2004).

В Дял II от Регламент № 883/2004 се съдържат и разпоредби за определяне на приложимото законодателство спрямо лица, които обичайно осъществяват дейност в две или повече държави членки. За да се приложат правилата при определяне на приложимото законодателство по отношение на лицата, осъществяващи дейност в две или повече държави членки, преди всичко е необходимо да се дефинира дали са заети или самостоятелно заети за труда, полаган на територията на съответната държава. При определяне дейността на лицето като дейност на заето или на самостоятелно заето лице се изхожда от осигурителното законодателство на държавата членка, в която се полага трудът. За целите на Регламент (ЕО) № 883/2004 полагането на труд без трудово правоотношение на територията на България се квалифицира като дейност на “самостоятелно заето лице”.

В зависимост от статута на лицето на “заето” или “самостоятелно заето” в съответната държава членка, на чиято територия то упражнява дейност, са възможни следните хипотези:
- лицето е обичайно заето на територията на две или повече държави членки;
- лицето обичайно упражнява самостоятелна трудова заетост две или повече държави членки;
- лицето е заето на работа на територията на една държава членка и едновременно с това е самостоятелно заето на територията на друга държава членка.

Във всяка една от посочените хипотези е приложима различна разпоредба от Дял ІІ на Регламент (ЕО) №  883/2004, при условията на която се определя приложимото осигурително законодателство за лицето (чл. 13, параграфи 1-3 от Регламент (ЕО) № 883/2004).

При определяне на дължимите осигурителни вноски всички дейности и доходи на лицата, заети в две или повече държави членки, се считат за реализирани на територията на компетентната държава членка (основание чл. 13(5) от Регламент № 883/2004). Освен превеждане на осигурителните вноски, националното законодателство на компетентната държава– ленка може да предвижда задължения за регистрации, подаване на информация за осигуреното лице и др.

Предвид гореизложеното, до удостоверяване на обстоятелството, че гражданите на ЕС са подчинени на законодателство на друга държава членка, изхождайки от основното правило в регламента, ако полагат на труд без трудово правоотношение на територията на България, те подлежат на задължително осигуряване по реда на чл. 4, ал. 3, т. 5 или 6 от Кодекса за социално осигуряване и чл. 40, ал. 1, т. 3 от Закона за здравното осигуряване.

В конкретните случаи, когато наемате чужденци от ЕС, трябва да ги осигурявате по българското законодателство, ако не докажат с документ формуляр А1, че са осигурени в държавата, от която идват или в друга държава от ЕС.
 
По прилагане на данъчното законодателство

Съгласно чл. 8, ал. 2 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ доходите от труд, положен на територията на Република България, или от услуги, извършени на територията на Република България, са от източник в Република България. Освен в тази разпоредба в чл. 8, ал. 6 от цитирания закон е регламентирано, че от източник в страната са и конкретно изброените доходи, начислени/ изплатени от местни лица в т.ч. посочените в точка 8 на горната разпоредба възнаграждения за технически услуги.

Съгласно § 1, т. 9 от ДР на ЗКПО във връзка с препратката на § 1, т. 8 от ДР на ЗДДФЛ „възнаграждения за технически услуги” са плащанията с източник Република България за монтаж или инсталиране на материални активи, както и всякакви услуги от консултантско естество и маркетингови проучвания, извършени от чуждестранни лица.

Следователно, ако изплащаните от Вас възнаграждения попадат в обхвата на цитиранатата дефиниция и са изплатени на чуждестранни физически лица, същите подлежат на облагане с окончателен данък по реда на чл. 37, ал. 1, т. 7 от ЗДДФЛ. Окончателният данък е в размер 10 на сто, като се определя върху брутната сума на начислените/ изплатените доходи /чл. 37, ал. 2 от ЗДДФЛ/ и се удържа и внася от предприятието – платец на дохода по реда на чл. 65 - 68 от ЗДДФЛ. Предвид нормата на чл. 65, ал. 9 от ЗДДФЛ, ако доходите са в полза на лице, което е местно в държава, с която Република България има сключена спогодба за избягване на двойното данъчно облагане, данъкът се удържа и внася от предприятието – платец на дохода, в тримесечен срок от началото на месеца, следващ месеца на начисляването/ изплащането на дохода.

На основание чл. 55, ал. 1 от ЗДДФЛ предприятията, платци на доходи, удържали окончателен данък за начислени/ изплатени доходи на чуждестранни лица, декларират тези обстоятелства с данъчна декларация по образец. Данъчната декларация се подава в срок до края на месеца,следващ тримесечието на внасяне на данъка /чл. 56, ал. 1 от ЗДДФЛ/. Данъчната декларация се подава в ТД на НАП по място на регистрация на платецът на дохода /чл. 57, ал. 1 ЗДДФЛ/.

Съгласно чл. 58 от ЗДДФЛ по искане на чуждестранното лице се издава удостоверение за платен данък от ТД на НАП, където е подадена декларацията по чл. 55, ал. 1 от същия закон.

В изпълнение на разпоредбата на чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, се прилагат  разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор.

Следователно, когато се реализира доход, облагаем при източника по реда на ЗДДФЛ от чуждестранно физическо лице, местно на държава, с която имаме действаща спогодба за избягване на двойно данъчно облагане и тя съдържа разпоредби, различни от разпоредбите на ЗДДФЛ, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор.

На основание посочените до тук законови разпоредби дружеството ще има задължение да удържи и внесе окончателен данък по чл. 37 от ЗДДФЛ и да подаде декларация по чл. 55, ал. 1 от същия закон. При доказани основания за прилагане на СИДДО данък не се удържа и на лицата се изплаща брутната сума, която е договорена.

Документите, с които се удостоверяват извършените плащания, са сключените граждански договори, а за движението на паричните средства, съответно платежния документ за предаването и получаването при плащане в брой или банковия документ за превод.

С уважение:

Още за осигуряване: