...или използвайте търсачката Разширено търсене

Извънсъдебни способи за решаване на колективни трудови спорове според ЗУКТС

доц. д-р Андрей Александров Отговор, предоставен от
доц. д-р Андрей Александров
25 Ноем 2019 favorite

Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗУКТС колективните трудови спорове са спорове между работници и работодатели по въпроси на трудовите и осигурителните отношения и жизненото равнище. Те също могат да бъдат както правни, така и неправни спорове (наричани още икономически или спорове на интереси). За уреждането им ЗУКТС съдържа разнообразни процедури – непосредствени преговори, посредничество, арбитраж и т.н., с които се цели приключването на конфликтното състояние на трудовите отношения. Подробното разглеждане на механизмите за извънсъдебно решаване на колективните трудови спорове, предвидени в ЗУКТС, тук е невъзможно поради големия обем на материята. Най-общо може да се посочи, способите за уреждане на тези спорове биват доброволни (непосредствени преговори между страните, посредничество и помирение, трудов арбитраж) и включващи използването на натиск и сила (напр. стачката).
 
Непосредствените преговори са предвидени в чл. 3 ЗУКТС и се изразяват в излагане и дискутиране на спорни въпроси между страните. Тяхната цел е постигането на споразумение и преодоляване на спора. В началото на преговорите работниците предявяват писмено своите искания и уведомяват работодателя за имената на представителите си в преговорите. Така се създава яснота и определеност относно предмета на спора и лицата, които ще участват в преговорите. Обикновено непосредствените преговори се провеждат в относително кратък период, особено когато позициите на спорещите страни са ясно формулирани. Няма пречка обаче да се постигне и споразумение и за продължаването им, ако участниците в тях преценят, че могат да постигнат желания резултат. Изобщо уредбата на непосредствените преговори не съдържа особени формалности: тя трябва да даде на страните достатъчно свобода, за да проведат срещите и разговорите си както намерят за уместно и целесъобразно. Ако те действително положат необходимите усилия (включително с помощта на синдикалните, работодателски организации и пр.) и подходят добросъвестно към преговорите, вероятността да постигнат взаимноприемливо решение и да сложат край на конфликта още на този етап е голяма.
 
В случай че непосредствените преговори не постигнат целения резултат и не доведат до сключването на споразумение, законът предвижда следващ способ за доброволно уреждане на спора – посредничеството. То се осъществява основно от Националния институт за помирение и арбитраж (НИПА) към министъра на труда и социалната политика. При посредничество за уреждане на колективен трудов спор посредникът не решава спора по същество, а съдейства на страните да сближат позициите си и сами да стигнат до общоприемливо и ефективно решение чрез взаимни отстъпки, компромиси и зачитане на интересите им.
 
Целта на посредничеството (или помирението) е същата като на непосредствените преговори – да се постигне общоприемливо решение и да се сложи край на спора. Ако страните достигнат до споразумение, колективният трудов спор е приключил успешно.
 
На следващо място ЗУКТС урежда трудовия арбитраж. Арбитражът е процедура, в която трето лице (арбитър, арбитражна комисия или арбитражен съд) е овластено да вземе решение, с което се урежда колективният трудов спор. Ако решението е по правен спор и се отнася до права и задължения на страните, то е подобно на съдебното решение, т.е. има същите правни последици: страните са длъжни да съобразят поведението си с постановеното от арбитража, да преустановят спора, като повторното му предявяване, включително пред съд, се явява недопустимо. Ако се отнася до неправни спорове, арбитражното производство замества несъстоялите се преговори и завършва с решение, което третото лице смята за подходящо. Затова арбитражът често се определя като „частен съд“, а арбитражното производство – като „квазисъдебно производство“. То се отличава от другите средства за доброволно уреждане на колективните трудови спорове по това, че чрез него спорът се решава от трето спрямо спорещите страни лице, докато в решаването на спора чрез другите способи в една или друга форма винаги присъства волята на спорещите страни.
 
ЗУТСП урежда два вида арбитраж: доброволен и задължителен. При първия вид спорът се отнася за решаване към арбитражния орган по общата воля на страните, а при втория – независимо от волята им или по волята само на едната от тях. Доброволният трудов арбитраж е основният вид арбитраж по смисъла на закона, а задължителният е предвиден само в една хипотеза: при непостигане на споразумение за осъществяване на минималните дейности по време на стачка (чл. 14, ал. 3 ЗУКТС). Трудовият арбитраж се осъществява от арбитри, включени в поименен списък, утвърден от Надзорния съвет на НИПА.
 
Действащата в момента уредба на трудовия арбитраж повдига някои съмнения относно приложното поле на този способ за решаване на колективни трудови спорове – по-конкретно дали той е предвиден само за уреждането на неправни, или както за правни, така и за неправни колективни трудови спорове. На този въпрос ще бъде обърнато специално внимание по-долу, при разглеждането на общия проблем относно арбитрируемостта на трудовите спорове. Тук е достатъчно да се посочи, че общата приложимост на уредения в ЗУКТС арбитраж към всички колективни трудови спорове би съответствала на принципите на процесуална икономия и бързина при решаването на споровете. Друг е въпросът, че така или иначе този механизъм не успя да се наложи в практиката и до днес продължава да не се познава и използва достатъчно ефективно. Спорещите страни рядко отнасят колективния трудов спор към доброволен арбитраж, а при това положение практическото значение на въпроса какви спорове по принцип би могъл да разрешава той значително намалява.
 
За пълнота тук следва да се посочат и способите за уреждане на колективни трудови спорове чрез използване на сила и натиск, тъй като и те са предназначени да доведат до  извънсъдебното решаване на спора. Към допустимите такива се отнася стачката (включително и задължителният трудов арбитраж за определяне на минималните дейности), а към забранените – локаутът. Общото между тях е, че с използването им едната страна по спора се опитва да принуди другата да възприеме позицията ѝ.
 
Все пак законът не изоставя идеята за доброволно уреждане на спора и по време на стачка (чл. 15 ЗУКТС). И при тази напрегната обстановка законодателят настоява страните да не прекъсват непосредствените преговори помежду си, а да ги продължават, като полагат усилия за окончателното уреждане на колективния трудов спор, включително и чрез посредничество или по друг подходящ начин. Причината е, че дори едната страна по спора постигне целите си само чрез средствата на принуда и натиск, това не е същинско „уреждане“ на отношенията и разрешаване на конфликта, защото не отстранява първопричината за него. Обикновено той остава в латентно състояние в отношенията между страните и рано или късно се проявява отново.

доц. д-р Андрей Александров
Оценете отговора на експерта
(1 звезда - незадоволителен; 5 звезди - отличен)

Оценка:

Вашата оценка ще бъде записана!

Потвърждавате ли оценката?

Съдържанието, дизайнът и публикуваните статии в portaltrznormativi.bg подлежат на РС Издателство и Бизнес Консултации и са защитени по смисъла на закона за авторското право и сродните му права. Копирането и разпространението на съдържанието е забранено! Общи условия

Подобни статии

x