Отговорност на трети лица съгласно чл. 19 от ДОПК - част III

Част първа четете тук >>>
Част втора четете тук >>>

Отговорност на мажоритарните собственици на капитал за данъчни задължения на притежаваното от тях дружество.
 
Както може да се досети многоуважаемият читател, целта на промените в чл. 19 от ДОПК е да ограничи възможностите за злоупотреби и отклонение от данъчно облагане, като дисциплинира, както управителите, така и собствениците на дружества, които под риск от лична отговорност, следва своевременно да погасяват данъчните задължения на притежаваните от тях дружества, както и да избягват тяхното ползване  с цел данъчни измами. Досега в повечето случаи недобросъвестни собственици на дружества, избягваха да съдействат на данъчната администрация да събере данъчните си задължения, просто като прехвърляха дружествата си на малоимотни лица.  Сега това тяхно поведение би се счело по силата на закона като недобросъвестно участие в гражданския оборот и съответно основание за носене на лична отговорност за установените и несъбрани данъчни задължения на притежаваното от тях юридическо лице.


На следващо място следва да се има предвид, че възможността на държавата да събере своите вземания от дружеството по никакъв начин не зависи от това кой е съдружник или акционер в него. Тази възможност зависи единствено от това какво имущество притежава самото дружество, както и дали то има други привилегировани кредитори.

Поради това, на концептуално ниво усилията за предотвратяване на злоупотреби следва да бъдат насочени към ограничаване на възможностите за недобросъвестно разпореждане с притежаваното от дружеството имущество, а не със собствеността върху самото дружество.

Според повечето колеги недопустимо е да се търси имуществена отговорност от едно лице затова, че е прехвърлило дружествените си дялове. В случай че е извършил престъпление или административно нарушение, собственикът би следвало да носи наказателна или административно наказателна отговорност, независимо дали е прехвърлил участието си в дружеството или не.

 
Така например за недобросъвестно разпореждане с имущество и парични средства на дружеството отговарят освен управителите и пълномощниците още и мажоритарните съдружници и акционери, които са взимали решения във връзка с това разпореждане (чл. 19, ал. 3 от ДОПК). Освен да са участвали във вземането на решенията обаче, законът изисква те да са действали и недобросъвестно. Така съгласно ал. 10, смята се, че е налице недобросъвестност, когато действието е извършено след деклариране и/или установяване на задълженията до една година от декларирането и/или издаването на акта за установяване на задължението. Текстът на ал. 10 касае обаче само недобросъвестно разпореждане с имущество на дружеството, но не и с продажба на дялове и акции. Както ще видим по-долу недобросъвестност при разпореждането с дялове и акции се презюмира в два случая. Единият е по ал. 5, при наличие на предпоставките визирани в тази норма  и другият е по ал. 11, когато разпореждането е станало след като има образувано производство за данъчен контрол.

От анализа на въпросните разпоредбите на ал. 10 и ал. 11, можем да заключим, че след образуване на контролно данъчно производство, всички действия извършени от управители, пълномощници и собственици по отчуждаване на имущество или части от капитала на дружеството ще се считат за недобросъвестни. От друга страна обаче след деклариране и/или установяване на задълженията на дружеството за недобросъвестни ще се считат действията само по разпореждане със средства или имущество на дружеството, но не и с части от неговият капитал.         

 
Тази нормативна уредба понесе значителни критики, което съответно предопредели и нейната корекция или по-скоро прецизиране. По-принцип знанието за настъпила неплатежоспособност или свръхзадълженост е факт, който се доказва изключително трудно. Неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост се доказват обикновено след извършена финансово-счетоводна експертиза и то в съдебно производство по откриване на производство по несъстоятелност.  Чисто юридически погледнато, едно дружество би се считало за неплатежоспособно или свръхзадължено, когато това е установено от съда с решение за откриване на производство по несъстоятелност. Естествено няма как да има знание за неплатежоспособност, дори когато искането за обявяване в несъстоятелност е отхвърлено, тъй като основната хипотеза, в която може да бъде отхвърлено това искане, е именно когато съдът установи, че дружеството обективно не е неплатежоспособно или свръхзадължено. Очевидно няма как да се очаква от собственика на едно дружество да знае, че то е неплатежоспособно, макар според съда това да не е така.

Ето защо с влезлите в сила промени от 21.11.2017 г. законодателят предвиди освен знанието на собственика, който е безспорно субективен критерий, и два обективни критерия, единият от които следва да е налице. Първият е длъжникът собственоръчно да е подал молба за откриване на производство по несъстоятелност и вторият е да има вписано решение на съда по несъстоятелността за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника. Недобросъвестност на собственика се предполага, когато разпореждането е направено преди по-ранната от двете дати.  

 
Друго съществено нововъвдение в режима на чл. 19 от ДОПК е предвиден в нормата на ал. 8. Taм се предвижда лична отговорност и за лицата, действали в скрито съучастие с неплатежоспособното дружество. На първо място следва да се има предвид, че т.нар. скрит съучастник ще бъде нова за данъчното право фигура, която според нас е взаимствана от търговското право и нейните съществени белези могат да бъдат извлечени по тълкувателен път от нормата на чл. 609 от ТЗ. Също така е важно да се отбележи, че  с Решение № 102 от 11.07.2012 г., по реда на чл. 290 от ГПК, ВКС е уеднаквил практиката по прилагането на този текст от гражданските съдилища.

Тук обаче възниква и първият съществен въпрос, а именно доколко при прилагането на новата норма на чл. 19, ал. 8 от ДОПК административните органи и по специално ВАС биха се съобразили с уеднаквената от ВКС практика по прилагането на чл. 609 от ТЗ, която не е задължителна и за тях. Според нас е напълно възможно малко или много административната практика по тълкуването и прилагането на фигурата на скритият съучастник да се различава от тази на гражданските съдилища, още повече, че тя се прилага сравнително рядко и от тях.

Според нас, данъчната администрация е взаимствала фигурата на скритият съучастник от търговското право за да може да търси публичните си вземания и от собствениците на кухи дружества, или т.нар „липсващи търговци”, които се учредяват без капитал или имущество само с цел извършване на данъчни измами. Такава поне изглежда целта на текста на първо четене, въпросът е доколко за осъществяването на тази цел е удачна фигурата на скритият съучастник така, както тази фигура е интерпретирана в практиката на гражданските съдилища.  

      
Според решение на ВКС, за да се приеме, че е налице прикрита търговска дейност, следва да се установят или наличието на привидно съглашение между скритият съучастник и неплатежоспособното юридическо лице или същото това лице следва да действа като косвен представител на скритият съучастник, т.е. то следва да сключва сделките от свое име, но за сметка на скрития съучастник.