Уреждане на колективни трудови спорове с допълнителни механизми и стачки

Още за трудови спорове:

Уреждане на колективни трудови спорове с непосредствени преговори, посредничество и трудов арбитраж

Закон за уреждане на колективните трудови спорове

За постигане на своите искания всяка от страните може да въздейства върху другата, без да преустановява работа, чрез организиране на публични събрания, митинги или демонстрации в извънработно време, информиране на обществеността чрез средствата за масово осведомяване или по друг правомерен начин (чл. 9 ЗУКТС).

Въпреки че систематично чл. 10 ЗУКТС се намира в главата „Стачки“, предвидената в него „символична стачка“ по същество не се изразява в прекъсване на работата, а в предупреждение за възможното бъдещо ескалиране на конфликта. Съгласно тази разпоредба, когато предявените искания не са уважени, работниците могат да обявят символична стачка – чрез носене или поставяне на подходящи знаци, протестни плакати, ленти, значки или други подходящи символи, без да преустановяват работа. Затова са разумни изказаните предложения в трудовоправната литература тази уредба да се изнесе от Глава III ЗУКТС „Стачки“ и да се включи към доброволните способи за уреждане на колективния трудов спор, където е и по-логичното ѝ място.

Разбира се, не всеки спор може да бъде уреден доброволно, и понякога ескалира до използване на способи на сила и натиск. Законът признава за допустим такъв способ стачката, но забранява ответна реакция със същата интензивност от страна на работодателя, или т.нар. „локаут“. 

Действащата Конституция на Република България призна на работниците и служителите правото на стачка за защита на техните колективни икономически и социални интереси (чл. 50 КРБ). Това право се осъществява при условия и по ред, определени със закон. Всъщност към датата на приемане на Конституцията този закон вече съществуваше – Законът за уреждане на колективните трудови спорове е приет през 1990 г., а Конституцията – през 1991 г.


Решението за обявяване на стачка се взема с обикновено мнозинство от работниците в съответното предприятие или поделение. Те са длъжни да уведомят писмено работодателя или неговия представител най-малко 7 дни преди началото на стачката, да посочат нейната продължителност и органа, който ще ръководи стачката (обикновено т.нар. „стачен комитет“). Без предварително уведомяване могат да се провеждат само предупредителните стачки, които не могат да продължава повече от един час.

Докато трае стачката, работниците са длъжни да бъдат в предприятието през установеното за тях работно време. Стачкуващите не могат да предприемат действия, с които пречат или създават допълнителни затруднения за нормалното протичане на дейности извън трудовите им задължения. Забранява се и създаването на пречки или затруднения на работниците, които не участват в стачката, да продължат работата си.

Съгласно чл. 14 ЗУКТС и по време на стачката следва да се осигурят минимално необходимите дейности, чието неизпълнение или спиране може да създаде опасност за:
- живота и здравето на гражданите, нуждаещи се от спешна или неотложна медицинска помощ, или постъпили за болнично лечение;
- производството, разпределението, преноса и доставката на газ, електрическа и топлинна енергия, задоволителното комунално-битово и транспортно обслужване на населението и за спиране на радио- и телевизионните излъчвания и гласовите телефонни услуги;
- нанасяне на непоправими вреди върху обществено или лично имущество или природната среда;
- обществения ред.

Поради високата обществена значимост на осигуряването на тези минимални дейности, страните са длъжни да постигнат споразумение по тях преди началото на стачката, в противен случай тя ще е незаконна. Както беше посочено, това е единственият случай, в който законът налага задължителен арбитраж при невъзможност за постигане на споразумение. Всяка от спорещите страни може да поиска от Националния институт за помирение и арбитраж (НИПА) въпросът да бъде решен от едноличен арбитър или арбитражна комисия (чл. 14, ал. 3 ЗУКТС).

Законът указва и кои стачки са принципно недопустими, т.е. обявена и/или проведена стачка с подобни искания винаги ще е незаконосъобразна. Такава ще е например стачката, мотивирана от искания в противоречие с Конституцията и всякакви политически искания (напр. за промяна на формата на управление, за оставка на правителството и т.н.); по време на природно бедствие и свързаните с него спешни и неотложни спасителни и възстановителни работи (заради отдадения превес на интересите на цялото общество пред интереса на стачкуващата група работници и служители); стачки за решаване на индивидуални трудови спорове (тъй като за тях Кодексът на труда предвижда друг ред за решаване), стачки в системата на МО, МВР, съдебните, прокурорските и следствените органи и др.

Все пак законът не изоставя идеята за доброволно уреждане на спора и по време на стачка (чл. 15 ЗУКТС). И при тази напрегната обстановка законодателят настоява страните да не прекъсват непосредствените преговори помежду си, а да ги продължават, като полагат усилия за окончателното уреждане на колективния трудов спор, включително и чрез посредничество или по друг подходящ начин. 


Поради изложеното чл. 20 ЗУКТС предвижда, че след обявяване на стачката и през времето, докато трае законна стачка, работодателят не може да преустановява дейността на предприятието или на част от него и да уволнява работници с цел да предотврати или преустанови стачката или да осуети удовлетворяването на предявените искания. Разбира се, при евентуален спор относно законността на уволнения, извършени по време на стачка, основната практическа трудност ще бъде да се докаже точно с каква цел са извършени уволненията. Рядко работодателят би декларирал пряко намеренията си – по-вероятно е те да са завоалирани зад привидно неутрални подбуди като реорганизация на дейността и съкращаване на щатни бройки и др. подобни.

Разпоредбата на чл. 21 ЗУКТС регулира и „обратната страна“ на същите потенциални действия на работодателя при стачка: по време на законна стачка работодателят няма право да приема на работа нови работници, включително изпратени от предприятие, което осигурява временна работа, на мястото на стачкуващите за постигане целите по предходния член, освен когато това се налага за осъществяване на дейностите по чл. 14, ал. 1 ЗУКТС, докато трае стачката. Ако не съществуваше подобна забрана, работодателят лесно би се изкушил да наеме на работа други лица, докато протестите затихнат и стачкуващите се огънат под икономическата принуда да прекратят стачните действия.


Медиацията е доброволна и поверителна процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове, при която трето лице - медиатор, подпомага спорещите страни да постигнат споразумение. Предмет на медиация могат да бъдат граждански, търговски, трудови, семейни и административни спорове, свързани с права на потребители, и други спорове между физически и/или юридически лица, включително и когато са презгранични (чл. 3, ал. 1 ЗМ).

Проблемът е, че макар Законът за медиацията сам да определя приложимостта си към трудовите спорове изобщо, възникват сериозни съмнения относно допустимостта на процедурата при колективните трудови спорове. Колебанията се пораждат от разпоредбата на чл. 3, ал. 3 ЗМ, според която медиация не се провежда, ако закон или друг нормативен акт предвижда друг ред за сключване на споразумение. А ЗУКТС предвижда специален ред за сключване на споразумение, когато се използват някои от способите за доброволно уреждане на колективния трудов спор.

Факт е, че по своята същност посредничеството и помирението като способи за доброволно уреждане на колективният трудов спор са медиация. Думата „медиатор“ (от лат.) означава посредник. Функциите на посредника и на медиатора практически съвпадат. Затова може да се твърди, че ЗУКТС урежда специална процедура по медиация. Открит остава обаче въпросът доколко има смисъл от два паралелни и припокриващи се механизма за уреждане на спора. И какво по-различно ще извършва посредникът в процедурата по ЗУКТС от медиатора в процедурата по ЗМ? Поради изложеното решаването на колективни трудови спорове по реда на Закона за медиацията при наличието на специални правила в ЗУКТС (дори да се приеме за допустимо), ще се окаже по-скоро ненужно. Дори нещо повече – ако страните използват паралелно две твърде сходни процедури по ЗУКТС и по ЗМ, в определени хипотези това може да е индикация за опит за злоупотреба с право на поне една от тях. Не е изключено преследваната с подобни действия цел да е единствено протакане на преговорите в подготовка за упражняване на натиск над другата страна, а не стремеж за доброволно разрешаване на възникналия конфликт.

доц. д-р Андрей Александров