Разлика между командироване по чл. 121 и по чл. 121а от КТ

Първата основна разлика се състои в следното:
 
Съгласно разпоредбата на чл. 121 от КТ, когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Когато командироването е със срок, по-дълъг от 30 дни без прекъсване, работодателят трябва да вземе писменото съгласие на работника или служителя. Работодателят може едностранно, без съгласието на работника или служителя (до 30 дни без прекъсване), да го командирова да изпълнява трудовите се задължения извън мястото на постоянната му работа. В този случай работодателят едностранно променя мястото на работа на работника или служителя.
 
При командироването в рамките на предоставянето на услуги - чл. 121а от КТ, работодателят командирова работник или служител в изпълнение на договор за услуга, сключен между работодателя и ползвател на услугите или в предприятие от същата група предприятия. Когато някои от тези изисквания не е налице, т.е. командироването:
- не се извършва за сметка и под ръководството на работодателя в изпълнение на договор за предоставяне на услуга и
- не е в предприятие от същата група предприятия,
то командироването следва да се извърши при спазване на изискванията на чл. 121 от КТ и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ). Такива са командировките за участие в семинар, обучение и други.
 
Редът за командироване по чл. 121 от КТ и НСКСЧ се прилага винаги, когато работникът или служителят е командирован в трета държава (която не е държава-членка), независимо дали в изпълнение на договор за предоставяне на услуга или в предприятие от същата група предприятия, установено в трета държава, тъй като разпоредбите на чл. 121а от КТ не се прилагат по отношение на командироването и изпращането от Република България в трети държави.
 
Втората основна разлика се състои в това, че докато командироването по чл. 121 от КТ се извършва едностранно от работодателя, то при командироване в рамките на предоставянето на услуги по чл. 121а от КТ и чл. 2 от Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (Наредбата за командироването и изпращането) се изисква сключването на допълнително споразумение, в което страните да уговорят условията, при които ще работи работникът или служителят в приемащата държава, т.е. командироването се извършва след съгласуване между двете страни. Съгласно чл. 7 от Наредбата за командироването и изпращането, когато споразумение не е сключено, не се допуска работникът или служителят да бъде командирован.
 
Понятието „изпращане“ се въвежда за предприятията, които осигуряват временна работа, когато изпращат работници и служители в рамките на предоставянето на услуги. Съгласно разпоредбата на чл. 121а, ал. 2 от КТ изпращане на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги е налице, когато регистрирано по българското законодателство предприятие, което осигурява временна работа, изпраща работник или служител в предприятие ползвател на територията на друга държава-членка на Европейския съюз, държава-страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария. И обратното, предприятие, което осигурява временна работа, регистрирано по законодателството на друга държава-членка на Европейския съюз, държава-страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, на Конфедерация Швейцария или на трета държава, изпраща работник или служител на работа в предприятие ползвател на територията на Република България.
 
Разпоредбата на чл. 121а, ал. 3 от КТ изисква за целия период на изпращането да съществува трудово правоотношение между работника и служителя и предприятието, което осигурява временна работа.
 
Разпоредбата на чл. 121а, ал. 4 от КТ урежда условията на работа, които следва да се осигурят на командированите и изпратени работници и служители от Република България. Тя изисква в случаите, когато български работодател или предприятие, което осигурява временна работа, регистрирано по българското законодателство, командирова, съответно изпраща, работник или служител в друга държава-членка, за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя да се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава.

Съгласно чл. 121а, ал. 5 от КТ, на работниците и служителите, които са командировани от работодател, съответно изпратени от предприятие, което осигурява временна работа, регистрирани по законодателството на друга държава членка или трета държава, за изпълнение на работа в Р. България, следва да се осигурят най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в Р. България. 
 
Третата основна разлика между двата вида командироване е заплащането. Разпоредбата на чл. 215, ал. 2 от КТ дава отговор на задължението на работодателя да заплаща командировъчни пари в случаите на командироване или изпращане в рамките на предоставянето на услуги. Освен минималните условия на работа (в това число и минимални ставки на заплащане в приемащата държава), предвидени в чл. 2 и чл. 3 от Наредбата за командироването и изпращането, разпоредбата на чл. 215, ал. 2 от КТ предвижда, че при командироване на работник или служител от български работодател или изпращане от предприятие, което осигурява временна работа, регистрирано по българското законодателство, той има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни пари при условия, определени в наредбата по чл. 121а, ал. 8 от КТ. Това означава, че при командироване на работници и служители в рамките на предоставянето на услуги, те имат право само на пътни пари. Работодателят, съответно предприятието, което осигурява временна работа, няма задължение да заплаща квартирни и дневни пари. Със заплащането на минималните ставки в приемащата държава-членка, каквото е изискването на чл. 3 от Директива 96/71/ЕО, въведено в националното законодателство с разпоредбите на чл. 121а, ал. 4 от КТ и чл. 6, ал. 2 от Наредбата за командироването и изпращането, се компенсират по-големите разходи за храна и квартира на командированите и изпратени работници и служители.
 
Пътните пари компенсират разходите за придвижване на работника или служителя от Република България до мястото на командировката или изпращането в приемащата държава-членка и обратно и следва да бъдат възстановявани на командированите или изпратени работници и служители.
           
С разпоредбата на чл. 215, ал. 2 от КТ се осигурява равно третиране на българските работници и служители с работниците и служителите в приемащата държава-членка.
 
При командироване по чл. 121, ал. 1 от КТ работника или служителя има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари, определени с акт на Министерския съвет.

С уважение: