Деклариране и плащане на осигуровки и данъци при граждански договор

За данъчното и осигурителноправно третиране на един доход не е от значение как е формулиран в съответния договор. Практиката познава и случаи на уговаряне на нетен размер на трудовото възнаграждение по трудов договор (макар че това е в отклонение от правилата на трудовото законодателство), но това не освобождава работодателя от задълженията му да удържа и внася осигурителни вноски и данък върху дохода. По аналогичен начин се поставя въпросът и при гражданските договори: ако платецът на дохода има задължение да направи и преведе към НАП съответните удръжки, това задължение ще съществува и в двата случая – и когато в договора е фиксирана брутна, и когато е предвидена нетна сума за получаване.

Следователно отговорът на въпроса какви задължения има платецът на дохода зависи от това какъв е сключеният договор, какво качество има изпълнителят по него, какъв е размерът на възнаграждението. При липсата на по-конкретни данни в запитването, могат да се изложат само някои по-общи бележки:

Законът за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) включва доходите от друга стопанска дейност сред облагаемите доходи (чл. 10, ал. 1, т. 3 ЗДДФЛ). Според Кодекса за социално осигуряване (КСО) основания за възникване на задължение за осигуряване са: полагането на труд без трудово правоотношение при получавано месечно възнаграждение, равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с разходите за дейността, ако лицето не е осигурено на друго основание през съответния месец; полагането на труд без трудово правоотношение, когато лицето е осигурено и на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото възнаграждение (чл. 4, ал. 3, т. 5 и 6 от КСО). Възнаграждението за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 5 и 6 от КСО, върху което се дължат осигурителни вноски, се определя след намаляването му с разходите за дейността, определени по реда на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (чл. 6, ал. 4 от КСО).

От цитираните разпоредби следва, че в общия случай върху дохода от граждански договор се дължи и данък по ЗДДФЛ, който е за сметка на изпълнителя, и осигуровки, които по принцип се разделят между възложителя и изпълнителя по установените в осигурителното законодателство съотношения. Според чл. 43, ал. 4 от ЗДДФЛ, когато платец на дохода от стопанска дейност е предприятие или самоосигуряващо се лице, размерът на данъка се определя и данъкът се удържа от платеца на дохода при изплащането му. Изключение е предвидено в чл. 65, ал. 13 от ЗДДФЛ: не се удържа и внася авансов данък по чл. 43, ал. 4 за доходи, придобити през четвъртото тримесечие на данъчната година, освен когато лицето, придобиващо дохода, писмено декларира пред предприятието или самоосигуряващото се лице – платец на дохода, че желае удържане на данък. В тези случаи удържаният данък се внася от платеца на дохода в срок до 31 януари на следващата година. Що се отнася до осигурителните вноски, те също се удържат и превеждат на приходната администрация от възложителя – платец на дохода.

По-различна е ситуацията, когато изпълнителят по гражданския договор е самоосигуряващо се лице. Самоосигуряващ се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка (чл. 5, ал. 2 от КСО). Съгласно чл. 43, ал. 5 от ЗДДФЛ алинея 4 от същата разпоредба не се прилага (т.е. данък не се удържа от платеца на дохода при изплащането му), когато лицето, придобиващо дохода, е самоосигуряващо се лице по смисъла на Кодекса за социално осигуряване и декларира това обстоятелство с писмена декларация пред платеца на дохода. С други думи, тук отговорността да внесе дължимия данък върху дохода и осигуровки е за самоосигуряващото се лице.

С уважение:

Още за граждански договор:

Нормативна рамка

КСО

ЗДДФЛ