За значението на максималния осигурителен доход

Максималният осигурителен доход се определя със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Както беше посочено, у нас за втора поредна година към 1 януари не са приети и влезли в сила основните бюджетни закони. Така за момента се запазват размерите и на минималните осигурителни доходи, и на максималния осигурителен доход за всички подлежащи на осигуряване лица (3400 лв.).

Увеличаването на минималната работна заплата до 780 лв. вероятно ще рефлектира и върху максималния осигурителен доход. Достатъчно е да се припомни, че преди години двете величини бяха пряко обвързани. („Максималният осигурителен доход“ е въведен през 2000 г., като първоначално (за 2000 г. и 2001 г.) той е определен именно като 10 минимални работни заплати.)
 

 
При настоящия размер на минималната работна заплата за страната от 780 лв. максимален осигурителен доход от 10 минимални работни заплати би означавал 7800 лв. Доколкото това би бил твърде рязък „скок“ и едва ли някое парламентарно мнозинство би се осмелило на такъв, в следващите примери по-долу ще сравним актуалната картина (максимален осигурителен доход от 3400 лв. към днешна дата) с евентуалното му увеличаване до 5000 лв.
Актуалността и обществената значимост на темата налагат тя да се подложи отново на обсъждане. Необходимо е провеждане на широка дискусия, в която на преден план да се постави ефектът от възприемането на едно или друго решение, защото той засяга пряко и по особено осезаем начин осигурените лица. Меко казано неприемливо е в тази материя да се провеждат произволни законодателни експерименти, зад които всъщност стоят фискални съображения, макар и облечени в „социални“ мотиви.

Още в началото следва да се уточни, че обект на настоящия анализ е значението на максималния осигурителен доход за системата на държавното обществено осигуряване и за здравното осигуряване, изградени на разходопокривен принцип. Той не засяга допълнителното задължително пенсионно осигуряване (втория стълб на пенсионносигурителната ни система), функциониращо на капиталов принцип. Увеличаването на максималния осигурителен доход рефлектира и върху него, защото съгласно чл. 157, ал. 6 от КСО осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят върху доходите, за които се дължат осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване. За разлика от държаното обществено осигуряване обаче, при допълнителното задължително пенсионно осигуряване средствата от осигурителните вноски би трябвало да се инвестират и, заедно с дохода от инвестирането, да се натрупват по индивидуални осигурителни партиди на лицата. Ефектът от тяхното увеличаване не поставя някакви особени правни проблеми, ако се изразява в пряко увеличаване и на размерите на осигурителните плащания при настъпване на съответния риск. (На капиталов принцип функционират и допълнителното доброволно пенсионно осигуряване и допълнителното доброволно осигуряване за безработица и/или професионална квалификация. При тях нормативноустановеният размер на максималния осигурителен доход няма значение. Дали ще се включат в тези системи и при какви условия е въпрос на преценка на осигурените лица.)
Далеч не толкова еднозначно е отражението на същата мярка спрямо фондовете на държавното обществено осигуряване, и това налага изследването му по отношение на две групи осигурени лица – с доходи под размера на максималния осигурителен доход и осигурените върху този доход.


Спрямо лицата с по-ниски доходи увеличаването на максималният осигурителен доход (би трябвало да) има по правило косвен и по изключение – пряк ефект. Косвеният ефект произтича от логиката, на която е подчинено основното задължително обществено осигуряване. То е изграденo на солидарен принцип, което означава участие на всички осигурени лица, а в някои случаи (при т.нар. неконтрибутивни осигурителни плащания като „държавните“ пенсии) – и на всички данъкоплатци, в набирането на средствата по обществени фондове, които се предоставят за потребление само на граждани, за които е налице предвидена в закона причина (осигурен социален риск). Следователно, колкото по-високи по размер осигурителни вноски плащат (или се плащат от осигурителите за) едни осигурени лица, толкова повече средства се натрупват във фондовете на НОИ. Така осигурителната институция има средства, за да покрие всички дължими обезщетения. Разбира се, в общия случай осигуреното върху по-нисък доход лице пак ще получи плащане съобразно дохода си (напр. при временна неработоспособност поради общо заболяване), но за него не е без значение дали в съответния фонд на държавното обществено осигуряване има събрани достатъчно средства, за да изплаща обезщетенията.

Същият е принципът и по отношение на здравното осигуряване. Увеличаването на осигурителните вноски на едни здравноосигурени лица няма да увеличи здравните услуги, които ще ползват други, но в известна степен ще гарантира, че при настъпване на осигурителен риск системата ще функционира за всички осигурени.

Пряко значение от увеличаването на максималния осигурителен доход за лица, които получават по-ниски доходи, може да има само когато техните доходи са обвързани по закон с максималния осигурителен доход. Както е известно, т.нар. „таван на пенсиите“ например е обвързан с максималния осигурителен доход, следователно увеличаването на последния има пряко значение за групата пенсионери, получаващи максимални пенсии.

Следва да се отбележи, че според провеждани в последните години икономически анализи – поне по отношение на фонд „Пенсии“ на НОИ – на практика всички средства, събрани в резултат на увеличаването на максималния осигурителен доход, се разходват за увеличения таван на пенсиите. Вън от всяко съмнение, пенсионерите с „високи“ пенсии имат легитимното право да очакват пенсията им да компенсира по-голяма част от загубения трудов доход. Затова те са плащали, респ. осигурителите им са плащали за тях по-високи осигурителни вноски в продължение на години. Въпросът е по-скоро доколко е оправдано тези плащания да се покриват от увеличените вноски на лицата, работещи в момента. За съжаление те трудно могат да разчитат на същото от следващите поколения. С основание в правната литература се поставя въпросът доколкото лицата в трудоспособна възраст непрекъснато намаляват поради емиграция, безработица и други причини, каква сигурност може да има осигуреното лице относно своето бъдеще за справедливо заместване на изгубения доход? Разбира се, този въпрос е по-скоро реторичен – ако средствата от внасяните в момента осигурителни вноски се използват за изплащане на пенсиите на сегашните пенсионери, а работещите прогресивно намаляват, „сигурността за бъдещето“ е последното, което може да очаква осигуреното лице.


Тези лица ще понесат по-голяма осигурителна тежест, но теоретично ще придобиват и правото на по-високи осигурителни плащания при настъпването на осигурителен риск. Така например според чл. 49, ал. 1, изр. първо КСО дневното парично обезщетение при бременност и раждане се определя в размер на 90 на сто от среднодневното брутно трудово възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски, а за самоосигуряващите се лица - внесени осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на настъпване на временната неработоспособност поради бременност и раждане. Ако към днешна дата осигурена на максималния осигурителен доход за всички осигурени рискове през последните две години жена започне ползване на отпуск за бременност и раждане, месечно тя ще получава около 90 на сто от 3400 лв. (или 3060 лв.). Изчислението е приблизително, защото обезщетението се изчислява според работните дни в месеца и съответно намалява, ако през месеца има повече празнични и почивни дни (макар че, без съмнение, необходимите средства за издръжка на лицата не намаляват през почивните дни). Ако базата се увеличи, и обезщетението ще е по-голямо (напр. 90 на сто от 5000 лв. или 4500 лв.). Този ефект обаче няма да настъпи веднага, защото за определянето на размера на обезщетението се взема предвид доходът от последните 24 месеца, а не доходът, върху който последно са внесени осигурителни вноски.

Това налага осигурените лица често да свързват планирането на важни житейски събития като майчинството с помощта на „осигурителна аритметика“, тъй като размерът на очакваните осигурителни плащания има важно значение в периоди, когато лицето не може да придобива трудови доходи, а има и увеличени разходи. Осигурителното обезщетение трябва да замести, макар и частично, нереализирания за периода трудов доход и да е адекватно като размер спрямо този доход. Ето защо мотивите на законодателя при определянето на максималния осигурителен доход не следва да се свързват с обстоятелството, че осигурените на максимума лица биха могли и сами да правят спестявания за своята издръжка, когато не са в състояние да осъществяват трудовата си дейност. Както е известно, за т.нар. „контрибутивни“ плащания (т.е. плащания, предполагащи предходен принос на осигуреното лице в натрупването на средствата във фондовете на държавното обществено осигуряване) няма значение дали осигуреното лице фактически се нуждае от тях. Възможно е и през периоди на неработоспособност лицето да получава други приходи, например от наем, като подкрепа от близки и т.н., и фактически да не се нуждае от обезщетението от държавното обществено осигуряване, за да осигури издръжката си. Плащанията обаче се дължат заради предходното му участие и личния принос в осигурителната система, когато настъпи осигурен социален риск. Ако се приеме обратната логика, много лесно би могло да се стигне и до други „социално оправдани“, но по същността си противоречащи на законовата логика заключения, напр. че лицата с високи трудови доходи могат да разчитат на спестяванията си и вместо пенсиите от държавното обществено осигуряване. А това е извод, който за съжаление ще се окаже твърде удобен, когато се установи, че и без това няма средства за изплащането на тези пенсии.

На базата на общата законова логика, че осигуреното лице по правило следва да получава осигурителни обезщетения съобразно приноса си в осигурителната система, е удачно да се направи сравнение в един съвсем изчистен, базов модел относно разликата в осигурителната тежест при евентуално увеличаване на максималния осигурителен доход, респ. какво ще донесе това на осигуреното лице. Примерът е с работник или служител, роден след 1960 г., с брутно месечно трудово възнаграждение от 8000 лв. Подобни размери на възнагражденията не са изолирани случаи, напр. в ИТ-сектора. Удръжките за сметка на този служител за фондовете на държавното обществено осигуряване при максимален осигурителен доход от 3400 лв. в момента възлизат на около 285 лв., а за фонд „Здравно осигуряване“ – около 109 лв. При запазване на същия общ процент на осигурителните вноски и съотношението в разпределението им, но при максимален осигурителен доход от 5000 лв., вноските за фондовете на държавното обществено осигуряване ще са около 419 лв., а за здравни осигуровки – 160 лв.

На пръв поглед разликата не изглежда непосилна предвид размера на трудовите доходи на осигуреното лице и това лесно дава основание за прибързания извод, че увеличаването на максималния осигурителен доход е сравнително „безболезнен“ вариант за укрепване на бюджета на държавното обществено осигуряване. Както обаче неколкократно беше посочено и по-горе, ако се потърси отговор на въпроса какви права придобива осигуреното лице срещу увеличените вноски, отговорът ще се окаже твърде незадоволителен. Ефектът практически се ограничава единствено до някои обезщетения по краткосрочното обществено осигуряване – при бременност и раждане, временна неработоспособност, безработица, и то при цялата условност на това твърдение (например като се има предвид забавянето на този ефект заради продължителните периоди назад във времето, които се вземат за основа за изчисляване на обезщетенията).

За съжаление този „ограничен“ ефект не засяга дори всички плащания по краткосрочното обществено осигуряване. Фиксираният размер на обезщетението за отглеждане на малко дете по чл. 53 от КСО например без съмнение представлява едно несправедливо законодателно решение, защото отново не отчита връзката с направените преди това осигурителни вноски. Според чл. 12 от ЗБДОО за 2022 г. се определя следният размер на паричното обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст по чл. 53 и за отглеждане на дете до 8-годишна възраст от бащата (осиновителя) по чл. 53ж от Кодекса за социално осигуряване за 2022 г.: (а) от 1 януари до 31 март - 650 лв.; (б) от 1 април до 31 декември - 710 лв. Няма разумно обяснение защо обезщетението трябва да е еднакво за всички, без оглед на индивидуалния им принос за натрупването на средствата във фонд „Общо заболяване и майчинство“.

По отношение на пенсионното осигуряване в първия стълб на пенсионно-осигурителната система ефект от увеличаването на максималния осигурителен доход за осигурените в момента върху него лица също няма да има или той ще е минимален. И в момента „високите“ пенсии не компенсират адекватно загубения осигурителен доход, който трябва за заместят (заради т.нар. „таван“ на пенсиите). Едва ли може да се очаква това ограничение след години да е отпаднало, тъй като подобна мярка ще изисква допълнителни средства в бюджета на държавното обществено осигуряване. Работещите в момента следва да разчитат в по-голяма степен на допълнителното пенсионно осигуряване (и то ако не са избрали да прехвърлят натрупаните средства от универсален пенсионен фонд във фонд „Пенсии” на държавното обществено осигуряване – едно твърде дискусионно законодателно решение).

 Ярък пример за липсата на връзка между увеличаването на осигурителната тежест спрямо осигуреното лице и осигурителните права, които ще придобие, се разкрива на плоскостта на здравното осигуряване. Здравните услуги, които то покрива, са еднакви за всички осигурени лица, независимо от размера на осигурителните вноски, които правят. При размер от 3.20 % от осигурителния доход месечната вноска за фонд „Здравно осигуряване“ върху минималната работна заплата от 780 лв. е 24.96 лв., а върху максималния осигурителен доход от 3400 лв. – 108.80 лв. Увеличаването ѝ например до 160 лв. (при максимален осигурителен доход от 5000 лв.) с нищо няма да допринесе за получаването на повече или по-качествени услуги от осигурените върху този доход лица. Най-общо казано, и срещу 25 лв., и срещу над 100 лв. НЗОК „продава“ един и същи пакет от услуги и то при условията на задължителност на здравното осигуряване, макар да се отчита, че в много случаи осигурените върху по-високи доходи лица всъщност не използват т.нар. „гарантирана“ от НЗОК здравна помощ. По този начин средствата, които са внесени за техните здравноосигурителни вноски, не представляват нищо друго освен „социален трансфер“ и обезпечаване на здравното обслужване на лицата, които ще го използват, но чиито здравноосигурителни вноски не са достатъчни, за да го покрият.
 

Без значение какви мотиви ще бъдат изложени и колко дълго ще бъде отлагана тази мярка, рано или късно максималният осигурителен доход отново ще се увеличи. Трудно може да се очаква обрат в устойчивата тенденция към постъпателното му покачване, защото притокът на нови средства е безусловно необходим на бюджета на държавното обществено осигуряване. Не случайно някои автори в осигурителноправната ни литература включват прогресивно увеличаващия се осигурителен доход сред типичните проявни форми на „осигурителен фискализъм“, наред със законодателни решения, които по същността си представляват отстъпление от достигнати по-рано нива на осигурителна закрила: намаляването на периодите на изплащане на обезщетение поради временна неработоспособност в чл. 42, ал. 3 КСО, заплащането от осигурителя на първите три дни от временната неработоспособност в размер на 70% от среднодневното брутно трудово възнаграждение, постъпателното увеличаване на възрастта и осигурителния стаж за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и т.н.

Акцентът като че ли би трябвало да се постави не толкова върху въпроса „за“ или „против“ увеличаването на максималния осигурителен доход, а върху оптимизиране на ефекта от промяната за осигурените лица. Както беше посочено по-горе, за момента той е незадоволителен и затова действа демотивиращо. Ако законодателят действително иска да ограничи опитите за избягване на внасянето на високи осигуровки чрез укриване на част от доходите, той трябва да положи усилия за убеждаването на осигурените лица в ползата от внасянето на тези средства.

Така например по отношение на обезщетението за отглеждане на малко дете (и може би най-вече на здравното осигуряване) най-после трябва да се отчете необходимостта от обвързване на осигурителните престации с размерите на осигурителните вноски. Никакви „социални“ съображения не могат да мотивират лицата с по-високи доходи към безкритичното приемане на една насилствена благотворителност. Да се разчита на мотивация, почерпена от идеята за социалната солидарност в това отношение, на практика е робинхутовски (за да не го наречем „наивен“) план.

По отношение на пенсионното осигуряване в НОИ проблемът е толкова многопластов и усложнен от икономическата обстановка в последните години, че едва ли това изложение може да даде конкретни предложения за преодоляването му (а то впрочем и няма подобни амбиции). При всички случаи целта на законодателните реформи в тази област трябва да е утвърждаването на модел на пенсионна система, при която поне допълнителното пенсионно осигуряване донякъде да коригира деформациите на задължително държавно пенсионно осигуряване в първия стълб на пенсионноосигурителната система. Казано с други думи, вторият стълб на системата безусловно следва да отчита връзката между размер на осигурителните вноски и размер на отпусканите пенсии. Тревожно е, че с идеите за прехвърляне на натрупани в частните пенсионноосигурителни фондове средства към фонд „Пенсии“ на НОИ и този принцип е на път да бъде разколебан. Затова и с право възможностите за преход (еднократен или многократен) от капиталови към разходпокривни пенсионни схеми, съпроводени със съответния трансфер на средства от лични пенсионни партиди в солидарен пенсионен фонд се обозначат като „прикрита национализация“. Рискът е не само за лицата, които ще предпочетат „Сребърния фонд“ (едва ли голяма част от тях могат да си отговорят на въпроса дали това ще се окаже по-изгодно), но и за тези, които ще останат в частните пенсионноосигурителни фондове, когато средствата в тях намалеят и това застраши инвестиционните стратегии на пенсионноосигурителните дружества.