За максималния осигурителен доход

 
Темата за максималния осигурителен доход традиционно противопоставя широки кръгове от обществото, като споровете се базират както на правни, така и на чисто политически и/или икономически обусловени съображения.
 
Обикновено като основен аргумент за постъпателното увеличаване на максималния осигурителен доход се използва обществената солидарност и необходимостта лицата с по-високи доходи да допринасят в по-голяма степен за приходите в бюджета на държавното обществено осигуряване. Приема се, че те са в състояние да понесат по-висока осигурителна тежест, с което да обезпечат както собствената си осигурителна защита при настъпването на съответните рискове, така и тази на лица, чиито индивидуален принос към натрупването на средствата във фондовете на държавното обществено осигуряване е недостатъчен за покриването на осигурителните плащания към тях. В правната доктрина се използва обобщението, че при осигурителна система, изградена на солидарен принцип, плащат всички, а обезщетения и помощи получават само онези, за които е настъпил осигурен социален риск.
 
Силен контрааргумент в подкрепа на обратното становище е, че постоянното увеличаване на осигурителната тежест за определена категория работещи е от естество да ги демотивира да декларират реалния размер на доходите си, а понякога и изобщо да полагат труд и да реализират доходи в България. Удачен пример в това отношение е високотехнологичният сектор, който обикновено предлага на служителите си по-големи възнаграждения от средните за страната, а и гъвкавост по отношение на работно време и място. Не случайно при увеличенията на максималния осигурителен доход през последните години една от най-острите реакции идва от страна на Българската асоциация по информационни технологии, Българската асоциация на софтуерните компании и други представители на бранша. Според тях подобна мярка оказва негативно отражение върху конкурентоспособността на секторите от икономиката, характеризиращи се с най-висока добавена стойност, както и върху интереса на чуждестранните инвеститори, чиито решения са в голяма степен базирани на предвидимостта на бизнес средата и стабилността на фискалната политика.
 
Удачно е още тук да се посочи какъв е общият размер на разглежданите увеличения и динамиката им в последните години. Максималният осигурителен доход е въведен през 2000 г., като първоначално (за 2000 г. и 2001 г.) размерът му е 10 минимални работни заплати. През 2002 г. максималният размер на осигурителния доход е определен на 850 лв., за 2003 г. - 1000 лв.; за 2004 г. - 1200 лв.; за 2005 г. - 1300 лв.; за 2006 г. и 2007 г. - 1400 лв.; за 2008 г. до 2012 г. - 2000 лв.; за 2013 г. - 2200 лв.; за 2014 - 2400 лв. и от 2015 г. до 2018 г. - 2600 лв. Със ЗБДОО за 2019 г. максималният осигурителен доход стана 3000 лв. При това в общественото пространство периодично се споменава идеята за връщане към обвързаността на максималния осигурителен доход с минималната работна заплата, например установяването му на 8 или 10 минимални работни заплати. При настоящия размер на минималната работна заплата от 560 лв., това би означавало максимален осигурителен доход между 4480 и 5600 лв., което действително би могло да се окачестви като драстично увеличение.
 
Ето защо е необходимо да се помисли какви ще са последиците от такава мярка и то по отношение на всички осигурени лица – с доходи под размера на максималния осигурителен доход и осигурените на или над този доход, които практически трябва да понесат увеличената осигурителна тежест. Ясно е, че ако едно лице има доход, превишаващ размера на максималния осигурител доход, определен със ЗБДОО за съответната година, всяко следващо увеличаване на нормативноустановения размер пряко рефлектира на ежемесечните му задължения към системата на държавното обществено осигуряване.
 
Следва да се уточни, че в цялото изложение става дума за значението на максималния осигурителен доход за системата на държавното обществено осигуряване и за здравното осигуряване, изградени на разходопокривен принцип. Допълнителното задължително пенсионно осигуряване и допълнителното доброволно осигуряване функционират на капиталов принцип. Средствата от осигурителните вноски се инвестират и, заедно с дохода от инвестирането, се натрупват по индивидуални осигурителни партиди на лицата. Тук не може да се постави въпросът за справедливостта на „преразпределянето“ на средствата между осигурените лица, защото осигурителните обезщетения за всяко лице би следвало да са функция от предходния му личен принос в натрупването на средствата по партидите. Друг е въпросът дали и доколко осигурените върху по-високи доходи лица биха „приветствали“ и увеличената вноска за ДЗПО срещу не особено убедителното обещание за адекватен размер на пенсиите, които ще отпускат съответните фондове в бъдеще. Обществена тайна е, че данните за финансовото им състояние са тревожни. (Така впрочем се роди и идеята за прехвърляне на натрупани в частните пенсионноосигурителни фондове средства към фонд „Пенсии“ на НОИ.  По същество правото на избор за промяна на осигуряването се свежда до това, че лицата се „отказват“ от осигуряването си в универсален пенсионен фонд и продължават (за определен период или завинаги) осигуряването си само в системата на държавното обществено осигуряване с увеличена осигурителна вноска с размера на осигурителната вноска за универсалния пенсионен фонд, което им гарантира отпускането на пенсия от държавното обществено осигуряване в пълен размер, без намаление на индивидуалния коефициент.)
 
 
Спрямо лицата с по-ниски доходи увеличаването на максималният осигурителен доход има по правило косвен и по изключение – пряк ефект.
 
Косвеният ефект произтича от логиката, на която е подчинено основното задължително обществено осигуряване. Колкото по-високи по размер осигурителни вноски плащат (или се плащат от осигурителите за) едни осигурени лица, толкова повече средства се натрупват във фондовете на НОИ. Така осигурителната институция има средства, за да покрие всички дължими обезщетения. Разбира се, в общия случай осигуреното върху по-нисък доход лице пак ще получи плащане съобразно дохода си (напр. при временна неработоспособност поради общо заболяване), но за него не е без значение дали в съответния фонд на държавното обществено осигуряване има събрани достатъчно средства, за да изплаща обезщетенията.
 
Същият е принципът и по отношение на здравното осигуряване. Увеличаването на осигурителните вноски на едни здравноосигурени лица няма да увеличи здравните услуги, които ще ползват други, но в известна степен ще гарантира, че при настъпване на осигурителен риск системата ще функционира за всички осигурени.
 
Пряко значение от увеличаването на максималния осигурителен доход за лица, които получават по-ниски доходи, може да има само когато техните доходи са обвързани по закон с максималния осигурителен доход. Такова правило въвежда § 6, ал. 1 от ПЗР на КСО – максималният размер на получаваните една или повече пенсии без добавките към тях от 1 януари 2019 г. се определя в размер на 910 лв., а от 1 юли 2019 г., както и от 1 юли на всяка следваща календарна година – в размер на 40 на сто от максималния месечен размер на осигурителния доход, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Следователно за посочената група пенсионери увеличаването на максималния осигурителен доход има пряко значение.
 
 
Тези лица ще понесат по-голяма осигурителна тежест, но теоретично ще придобиват и правото на по-високи осигурителни плащания при настъпването на осигурителен риск. Така например според чл. 49, ал. 1 КСО дневното парично обезщетение при бременност и раждане се определя в размер на 90 на сто от среднодневното брутно трудово възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на настъпване на временната неработоспособност поради бременност и раждане. Ако към днешна дата осигурена на максималния осигурителен доход за всички осигурени рискове през последните две години жена започне ползване на отпуск за бременност и раждане, на теория месечно тя би следвало да получава 90 на сто от 3000 лв. (или 2700 лв.). Изчислението е приблизително, защото обезщетението се изчислява според работните дни в месеца и съответно намалява, ако през месеца има повече празнични и почивни дни (макар че, без съмнение, необходимите средства за издръжка на лицата не намаляват през почивните дни). Ако базата се увеличи, и обезщетението ще е по-голямо (напр. 90 на сто от 5600 лв. /максимален осигурителен доход от десет минимални работни заплати/ или 5040 лв.). Този ефект, разбира се, няма да настъпи веднага, защото за определянето на размера на обезщетението се взема предвид доходът от последните 24 месеца, а не доходът, върху който последно са внесени осигурителни вноски.
 
Това налага осигурените лица често да свързват планирането на важни житейски събития като майчинството с помощта на „осигурителна аритметика“, тъй като размерът на очакваните осигурителни плащания има важно значение в периоди, когато лицето не може да придобива трудови доходи, а има и увеличени разходи. Осигурителното обезщетение трябва да замести, макар и частично, нереализирания за периода трудов доход и да е адекватно като размер спрямо този доход. Такава поне е житейската и правна логика: плащането на по-високи осигуровки следва да води до получаването на по-високи обезщетения при настъпването на риска.
 
Оказва се обаче, че далеч невинаги осигуреното лице получава осигурителни обезщетения съобразно приноса си в осигурителната система и това може да се онагледи със следния пример: работник или служител, роден след 1960 г., получава брутно месечно трудово възнаграждение от 3000 лв. Удръжките за сметка на този служител за фондовете на държавното обществено осигуряване при максимален осигурителен доход от 2600 лв. през 2018 г. възлизаха на около 206 лв., а за фонд „Здравно осигуряване“ – около 85 лв. При максимален осигурителен доход от 3000 лв. тази година, вноските за фондовете на държавното обществено осигуряване стават около 250 лв., а за здравни осигуровки – 96 лв. На пръв поглед разликата от около 55 лв. не изглежда непосилна предвид размера на трудовите доходи на осигуреното лице и това лесно дава основание за прибързания извод, че увеличаването на максималния осигурителен доход е сравнително „безболезнен“ вариант за укрепване на бюджета на държавното обществено осигуряване. Както обаче неколкократно беше посочено и по-горе, ако се потърси отговор на въпроса какви права придобива осигуреното лице срещу увеличените вноски, отговорът ще се окаже твърде незадоволителен. Ефектът практически се ограничава единствено до някои обезщетения по краткосрочното обществено осигуряване – при бременност и раждане, временна неработоспособност, безработица, и то при цялата условност на това твърдение (например като се има предвид забавянето на този ефект заради продължителните периоди назад във времето, които се вземат за основа за изчисляване на обезщетенията).
 
За съжаление този „ограничен“ ефект не засяга дори всички плащания по краткосрочното обществено осигуряване. Фиксираният размер на обезщетението за отглеждане на малко дете по чл. 53, ал. 1 и 2 КСО например (в размер от 380 лв. месечно съгласно ЗБДОО за 2018 г. и ЗБДОО за 2019 г.) без съмнение представлява едно несправедливо законодателно решение, защото изобщо не отчита връзката с направените преди това осигурителни вноски. Няма разумно обяснение защо обезщетението трябва да е еднакво за всички, без оглед на индивидуалния им принос за натрупването на средствата във фонд „Общо заболяване и майчинство“.
 
По отношение на пенсионното осигуряване в първия стълб на пенсионно-осигурителната система ефект от увеличаването на максималния осигурителен доход за осигурените в момента върху него лица също няма да има или той ще е минимален. И в момента „високите“ пенсии не компенсират адекватно загубения осигурителен доход, който трябва за заместят (заради т.нар. „таван“ на пенсиите).
 
 Ярък пример за липсата на връзка между увеличаването на осигурителната тежест спрямо осигуреното лице и осигурителните права, които ще придобие, се разкрива на плоскостта на здравното осигуряване. Здравните услуги, които то покрива, са еднакви за всички осигурени лица, независимо от размера на осигурителните вноски, които правят. При размер от 3.20% от осигурителния доход месечната вноска за фонд „Здравно осигуряване“ върху минималната работна заплата от 560 лв. е 17.92 лв., а върху максималния осигурителен доход от 3000 лв. – 96 лв. По-високият размер не допринася с нищо за получаването на повече или по-качествени услуги от осигурените върху този доход лица. Най-общо казано, НЗОК „продава“ един и същи пакет от услуги на „цена“, варираща над 5 пъти. При това лицата, плащащи високата цена, не могат да се откажат от здравноосигурителната си вноска, макар да е известно, че те често не се възползват от гарантираната от НЗОК здравна помощ. По този начин средствата, които са внесени за техните здравноосигурителни вноски, не представляват нищо друго освен „социален трансфер“ и обезпечаване на здравното обслужване на лицата, които ще го използват, но чиито здравноосигурителни вноски не са достатъчни, за да го покрият.
 

Без значение какви мотиви ще бъдат излагани, наивно е да се мисли, че максималният осигурителен доход няма да се увеличава и в бъдеще. Притокът на нови средства е безусловно необходим на бюджета на държавното обществено осигуряване. Затова акцентът може би следва да се постави не толкова върху въпроса „за“ или „против“ увеличаването на максималния осигурителен доход, а върху оптимизиране на ефекта от промяната за осигурените лица. Както беше посочено по-горе, за момента той е незадоволителен и затова действа демотивиращо. Ако законодателят действително иска да ограничи опитите за избягване на внасянето на високи осигуровки чрез укриване на доходи, той трябва да положи усилия за убеждаването на осигурените лица в ползата от внасянето на тези средства. Само ако имат увереност къде отиват парите им и поне известна степен на доверие в осигурителната система, тези лица биха подходили и с по-голяма отговорност към осигурителните си задължения.
 
Така например по отношение на обезщетението за отглеждане на малко дете (и може би най-вече на здравното осигуряване) най-после трябва да се отчете необходимостта от обвързване на осигурителните плащания с размерите на осигурителните вноски. По отношение на пенсионното осигуряване в НОИ проблемът е толкова многопластов и усложнен от икономическата обстановка в последните години, че едва ли лесно ще се намери изход. При всички случаи обаче целта на законодателните реформи в тази област трябва да е утвърждаването на модел на пенсионна система, при която поне допълнителното пенсионно осигуряване донякъде да коригира деформациите на задължително държавно пенсионно осигуряване в първия стълб на пенсионноосигурителната система. Казано с други думи, вторият стълб на системата безусловно следва да отчита връзката между размер на осигурителните вноски и размер на отпусканите пенсии. Тревожно е, че с възможностите за прехвърляне на натрупани в частните пенсионноосигурителни фондове средства към фонд „Пенсии“ на НОИ, въведени в последните години (т.е. преминаване от капиталови към разходпокривни пенсионни схеми) и този принцип е на път да бъде разколебан. При това опасността тук е не само за лицата, които ще предпочетат НОИ пред частните пенсионноосигурителни дружества, но и за тези, които ще останат в тях, когато средствата намалеят и това застраши инвестиционните им стратегии.
 
Наложително е в бъдещите дебати около размера на максималния осигурителен доход да се изоставят призивите към по-голяма социална отговорност, като се наблегне най-вече на непосредствения ефект на увеличената осигурителна тежест спрямо лицата, които тя ще засегне. Идеологическите послания за подпомагане на гражданите в нужда не са от естество да постигнат целения ефект. (Още повече, че за лицата, които „които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности“, би следвало да се грижи системата на социалното подпомагане, а не на общественото осигуряване.)