За все по-тревожното състояние на българската пенсионноосигурителна система

Обичайният начин за придобиване на средства за издръжка за всяко лице е  полагането на личен труд, съответно получаване на трудови доходи. Затова още в самото начало трябва да се подчертае, че трудовото ни законодателство не въвежда горна граница на възрастта, до която едно лице може да е работник или служител по трудово правоотношение.  Придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст не води задължително до прекратяване на трудовото правоотношение, а за упражняване на това право вече не се изисква и прекъсване на осигуряването (т.е. прекратяване на трудовото правоотношение, за да може да бъде отпусната пенсия от държавното обществено осигуряване – изискване, съществувало до 2015 г. в чл. 94, ал. 2 КСО /отм./). Гражданското и търговското законодателство, където са уредени различни други форми, чрез които се реализира свободата на стопанска инициатива, а оттам – и правото на труд (напр. чрез встъпване в граждански договори за поръчка, изработка и т.н., чрез осъществяване на дейност като едноличен търговец, чрез учредяване на търговско дружество и т.н.) също не поставят ограничения относно максимално допустима възраст, до която могат да се упражнят тези права. Накратко може да се каже, че едно лице може да е стопански (икономически) активно и да полага личен труд дотогава, докато физическите сили, желание и възможности му позволяват това. Общото конституционно право на труд е прогласено в чл. 48, ал. 1, изр. 1 от Конституцията на Република България и то се отнася до всички дееспособни граждани.

Интерес тук представляват ситуациите, когато – било поради обективна невъзможност, било поради личния избор на лицето – то престава да придобива доходи срещу полагане на личен труд след достигането на определена възраст. За да му се осигурят необходимите средства за издръжка, в тези случаи трябва да се включи системата на дългосрочното (пенсионно) обществено осигуряване. Тези плащания стават основен източник на доходи за лицето и правят възможно неговото съществуване. Затова те се обозначават като „заместващи“, в смисъл на алтернативни на трудовия доход. Заслужава да се помисли обаче дали и доколко към настоящия момент те могат да се определят като реална алтернатива на доходите, придобивани срещу личен труд, съответно въпрос на избор или на икономическа принуда е възрастните хора да търсят трудови доходи. Още по-тревожен е така поставеният въпрос в не толкова далечна перспектива.

За да се изясни какви могат да бъдат „заместващите“ доходи за лицата в пенсионна възраст, следва да бъде направен един съвсем кратък преглед на действащата системата на пенсионното осигуряване в България. Тя е съставена от три компонента (наричани още „стълбове“).


На теория този „тристълбов“ модел съчетава два различни принципа – разходопокривният (при държавното обществено осигуряване) и капиталовопокривният (при допълнителното задължително и допълнителното доброволно пенсионно осигуряване). Разходопокривният принцип се изразява в това, че всички осигурени лица (а в някои случаи – и всички данъкоплатци) участват в натрупването на средствата във фондовете на държаното обществено осигуряване, които се предоставят за потребление само на граждани, за които е налице предвидената в закона причина (осигурен социален риск).  Този принцип се обозначава още като принцип на „обществена солидарност“, при която трудоспособните членове на обществото носят тежестта за нетрудоспособните. При капиталовопокривният принцип, заложен в основата на допълнителното пенсионно осигуряване – задължително и доброволно – осигуряването е индивидуално, по лична пенсионноосигурителна партида. Така при настъпване на осигурения социален риск лицето ще получи това, което по-рано е внесло във фонда, евентуално увеличено с приходите от инвестициите, реализирани от пенсионноосигурителното дружество.

Разбира се, философията, върху която се изгражда една пенсионноосигурителна система, е въпрос на наложилите се в обществото разбирания за морал и справедливост, както и на политическата воля към момента на приемането на съответните правни норми. Идеята тук е единствено да се подчертае, че – макар и привидно функционираща на два различни принципа – пенсионноосигурителната ни система в момента фактически се свежда само до задължителното държавно обществено осигуряване или т.нар. „първи стълб“. Тази констатация е твърде тревожна, тъй като е публична тайна, че българската разходопокривна система е в дълбока криза. Тя не може да покрива сама разходите си и по официални данни повече от половината от средствата за осигуряване на редовното плащане на пенсиите се поемат от държавния бюджет. Най-новите статистически данни говорят за още по-голям процент на трансферите от централния бюджет, което практически означава, че всеки работещ към момента български гражданин плаща за първия стълб на пенсионната система два пъти – през осигуровки и през данъци.

В универсалните пенсионни фондове от втория стълб са задължително допълнително осигурени лица, за които тепърва ще настъпи рискът старост. Данните за финансовото състояние на тези фондове също са тревожни и с основание повдигат въпроса какви пенсии ще изплащат те. Така впрочем се роди и идеята за прехвърляне на натрупани в частните пенсионно-осигурителни фондове средства към фонд „Пенсии“ на НОИ.  По същество правото на избор за промяна на осигуряването се свежда до това, че лицата се „отказват“ от осигуряването си в универсален пенсионен фонд и продължават (за определен период или завинаги) осигуряването си само в системата на държавното обществено осигуряване с увеличена осигурителна вноска с размера на осигурителната вноска за универсалния пенсионен фонд, което им гарантира отпускането на пенсия от държавното обществено осигуряване в пълен размер, без намаление на индивидуалния коефициент.


За третия стълб изобщо няма смисъл да се говори в контекста на необходимостта от балансиране в принципите на пенсионното осигуряване. Доколкото участието в него е доброволно, с това той донякъде напомня на застраховането – чрез внасянето на средства в съответния фонд лицето прехвърля риска от настъпване на неблагоприятните последици към фонда (в случая – риска „старост“ и свързаната с него загуба на трудови доходи). Идеята звучи логично и разумно, но не може да не се отчете, че и допълнителното доброволно пенсионно осигуряване у нас неизбежно понася негативите на общественото недоверие в пенсионната система изобщо.

Когато в осигурителноправната доктрина се поставя повече или по-малко риторичният въпрос каква сигурност може да има осигуреното лице относно своето бъдеще за справедливо заместване на изгубения доход, проблемът засяга не само държавното обществено осигуряване, а и „частното“ осигуряване. Работещите в момента лица нямат мотивацията да понесат и осигурителната тежест на задължителното осигуряване, какво остава пък да заделят средства за доброволно – при ясното съзнание, че общият брой осигурени лица прогресивно намалява, оттам натрупаните средства във фонда са недостатъчно и той трудно може да оперира с тях по начин, че да ги увеличи. При това положение „сигурността за бъдещето“ е последното, което може да очаква осигуреното лице.  

***

Към действащата ни пенсионноосигурителна система могат да се отправят множество критични бележки, с ясното създание, че основните слабости са икономически обусловени и са резултат от опита на законодателя да ограничи разходите на публични средства. И все пак държава, самоопределяща се като „социална“ в преамбюла на Конституцията си и споделяща принципите и ценностите на Европейския съюз, би следвало да преосмисли позицията си по въпроса от какъв минимален доход се нуждаят нейните граждани, за да съществуват достойно. Ако изпаднат в състояние, в което не могат да се издържат сами, те трябва да разчитат на подаяния, а този резултат – без всякакво съмнение – е социално несправедлив и неприемлив. Още повече, когато през трудовия си живот те са изпълнили своя ангажимент да се осигуряват съгласно изискванията на действащото законодателство.

доц. д-р Андрей Александров