Удължаване на работно време над 48 часа с нови 4 месеца

Трудовото законодателство установява нормална продължителност на работното време до 8 часа на ден или 40 часа седмично (чл. 136 КТ). Това е основното правило в уредбата на работното време, което се отнася за най-често срещания случай на работа по едно трудово правоотношение.

1. Специални правила са предвидени за работното време по трудов договор за допълнителен труд (чл. 113 КТ). Те се прилагат както спрямо договорите за допълнителен труд със същия работодател (т.нар. вътрешно съвместителство), така и по договорите за допълнителен труд с друг работодател (или външно съвместителство). Седмичното работно време в тези случаи представлява сбор от работното време по основното трудово правоотношение и по договора за допълнителен труд и не може да превишава 40 часа за ненавършилите пълнолетие работници и служители и 48 часа за останалите работници и служители. В разпоредбата на чл. 113, ал. 2 КТ е предвидено изключение по отношение на пълнолетните работници или служители, според което с изричното им писмено съгласие те могат да полагат труд и повече от 48 часа на седмица. При външното съвместителство (чл. 111 КТ) съгласието се дава пред работодателя по договора за допълнителен труд.

Въведено е и ограничение в периода на изчисляване на работното време при договорите за допълнителен труд, като той не може да бъде повече от 4 месеца (чл. 113, ал. 5 КТ). Формулировката на текста често предизвиква практически затруднения, защото от нея не става ясно дали даденото съгласие от работника или служителя може да е валидно само за срок от 4 месеца. Поради това и многократно се е налагало Министерство на труда и социалната политика да дава разяснения по прилагането на цитираната норма. В множество сходни по съдържание отговори администрацията на МТСП застъпва тезата, че „изричното писмено съгласие, което работникът или служителят дава на работодателя по договор за допълнителен труд по чл. 110 или чл. 111 КТ, за работа повече от 48 часа седмично, е за период не по-дълъг от четири месеца. Законът не съдържа изискване за еднократност на периода, т.е. след изтичането му работникът или служителят може да даде съгласие за следващ 4-месечен период в рамките на срока на сключения договор за допълнителен труд. Освен това, няма изискване тези четири месеца да са в рамките на една календарна година. От това следва, че част от периода може да започва в една календарна година и да продължава в следваща календарна година. Следва да се има предвид още, че законът не предвижда прекъсване на съответния период, за който е дадено съгласието, с времето, през което работникът или служителят ползва законоустановен отпуск.“ (Писмо на МТСП № 26-565/15.01.2007 г.; в същия смисъл са и отговорите на МТСП, Дирекция "Индустриални отношения" от 20.01.2010 г.; Дирекция "Трудово право и обществено осигуряване" от 05.05.2011 г. и др.)

Следователно по първия поставен в запитването въпрос може да се обобщи, че няма пречка лицата да подновят дадените декларации за съгласие след изтичане на 4-месечния период.

2. По отношение на платения годишен отпуск по договора за допълнителен труд следва да се съобрази правилото на чл. 23, ал. 2 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските (НРВПО), съгласно която работникът и служителят, който работи през част от законоустановеното работно време (непълно работно време), има право на платен годишен отпуск пропорционално на времето, което му се признава за трудов стаж. Съгласно чл. 355, ал. 2 КТ и чл. 9 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж за един ден трудов стаж се признава времето, през което работникът или служителят е работил най-малко половината от законоустановеното за него работно време за деня. Следователно при работа на 4 часа, което представлява половината от законоустановената нормална продължителност на работното време, правото на платен годишен отпуск възниква в пълния му размер – 20 работни дни (или повече, ако така е договорено в индивидуалните или в колективен трудов договор). 

Действащото трудово законодателство не съдържа задължително изискване отпускът по основното трудово правоотношение и по договора за допълнителен труд да се използват едновременно. Такова правило се съдържаше в отменената през 2002 г. с  Решение № 9353 на ВАС разпоредба на чл. 23, ал. 1 НРВПО по отношение на ползването на платения годишен отпуск по договор за външно съвместителство. ВАС прие, че всеки работодател следва да има самостоятелна възможност да разрешава сравнително продължителното отсъствие от трудовия процес според конкретната ситуация в предприятието. Поради това и не винаги е възможно отпуск по двата трудови договора да бъде ползван едновременно. Въпреки липсата на изрична разпоредба за едновременно ползване на отпуска по двете трудови правоотношения, и към момента такова ползване е препоръчително, тъй като то в най-голяма степен отговаря на социалния смисъл на платения годишен отпуск. Той трябва да позволи на работниците и служителите да се откъснат временно от служебните си ангажименти и да възстановят работоспособността си, което би било трудно, ако във времето на ползване на отпуск по едно трудово правоотношение работникът или служителят трябва да се явява на работа по друго.

С уважение:
 

Още за работно време: