Преддоговорна отговорност за претърпени вреди от недобросъвестно водене на преговорите за сключване на индивидуален трудов договор

Още за трудово право:

В българската трудовоправна литература е изследван (макар и не много подробно и по-скоро като встъпление към темата за сключването на трудовия договор) въпросът за преддоговорните отношения между страните. Обикновено са посочвани задълженията на работодателя да се въздържа от поставянето на дискриминационни въпроси и изисквания към кандидатите за работа, ограниченията в обработването на лични данни, които не са необходими за целите на възникването и съществуването на трудовото правоотношение, съхраняването на събраната информация и т.н. Като че ли никога трудовоправната ни теория не е изследвала самостоятелно въпроса за на т.нар. „преддоговорна“ отговорност за претърпени вреди от недобросъвестно водене на преговорите за сключване на индивидуален трудов договор (обозначавана понякога и с латинското си наименование culpa in conrahendo).
Тази отговорност е уредена в чл. 12 от ЗЗД („При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.“), а както е известно, гражданското/ облигационното право се прилага субсидиарно в трудовото, когато са налице непълноти в него. Общите въпроси на отправянето на предложение (оферта) и на приемането на предложението за сключване на договор, свободата на договаряне, действието на договорите и т.н. са все въпроси, уредени в облигационното право, които имат своето значение и за трудовия договор. Ето защо няма разумна причина да се отрече правото на страната в преговорите за сключване на индивидуален трудов договор, претърпяла вреди от недобросъвестното поведение на насрещната страна, да получи обезщетение за тези вреди.
 
***
 

- Според проф. Александър Кожухаров [Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, 1993 г.] преддоговорните отношения на страните са фактически, а не правни – между тях все още не съществува правоотношение. Но това не означава, че към този момент между тях не са съществували никакви правно релевантни отношения. Обратното е вярно. Според автора, без изброяването да е изчерпателно, преддоговорните задължения, включени в концепцията за „добросъвестно водене на преговорите“, следва да включват задълженията на всеки преговарящ: (1) да доведе до знанието на другата страна тези обстоятелства, които тя очаква да научи, за да реши дали да сключи или да не сключи договора; (2) да не прекъсва преговорите без достатъчно основание; (3) да е проверил и да се е уверил, че в негово лице не съществува каквато и да е пречка за валидността на договора; (4) да вземе необходимите мерки, за да бъде избегнато всяко увреждане при действията, свързани със самото преговаряне – напр. при огледи, анализи и др.

- Приблизително същите преддоговорни задължения извежда и проф. Ангел Калайджиев [Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, седмо издание, 2016 г.]. Той обобщава, че противоправността при преддоговорната отговорност се изразява в нарушаването на предписаното от закона изискване за добросъвестно водене на преговорите и сключване на договора, при което са налице вреди. Те от своя страна се определят като последици от нарушен „негативен интерес“ – накърнения интерес на изправната страна от това, че договорът не е сключен, сключен е нищожен договор и пр. Тук попадат претърпените загуби от евентуално направени разходи по сключването на договора, както и пропуснатите ползи – като възможността междувременно изправната страна да е сключила друг договор, задоволяващ интересите ѝ. За разлика от позитивния интерес, интереса от изпълнението на договора, при нарушаването на който кредиторът може да иска да бъде поставен в положението, което би съществувало, ако задължението на длъжника бе изпълнено точно, при обезщетяване на негативния интерес не става вече дума за изпълнение, защото няма задължение, а кредиторът, съжалявайки за това, че се е доверил на този договор като средство за постигане на своята цел, иска да му се обезщетят възможностите, които е пропуснал, надявайки се на този договор, и да му се заплатят разходите, които безрезултатно е направил по неговото сключване. Негативният интерес, интересът на доверието, е нарушен винаги, когато не може да става дума за изпълнение, защото не съществува задължение. Авторът приема, че обемът на преддоговорната отговорност не се ограничава до претърпените загуби, още повече, че подобно ограничение би лишило тази отговорност от практическо значение, когато при сключването на сделката и подготовката за нейното изпълнение са направени незначителни разходи. Тук следва да се включат и пропуснатите ползи поради това, че кредиторът се е доверил на договора, а в крайна сметка такъв не е бил сключен.

- Проф. Поля Голева [Голева, П. Облигационно право. 7 изд., 2021 г.] приема, че преддоговорните отношения между страните възникват, когато липсва валидно сключен договор. С подписването на договора водените преди това преговори и разменената кореспонденция загубват своето значение. По своето съдържание преддоговорните задължения представляват допълнителни задължения (за грижа, за защита и за предоставяне на необходимата информация и разяснения). Те се изграждат върху принципа за защита на доверието в гражданския и търговския оборот. Както посочва авторката, преговорите трябва да се водят със сериозно намерение, а не лекомислено. Човек трябва да започва преговори, когато действително би искал да сключи даден вид договор. Само тогава неговото поведение може да се определи като добросъвестно. И обратно, недобросъвестно действа този, който знае, че няма да сключи договор, но въпреки това продължава да преговаря, да принуждава другия партньор да си губи времето, да прави излишни разноски.

 

Някои примери могат да се извлекат най-вече от чуждестранната литература:
(1) Потенциален „кандидат за работа“ може да понесе преддоговорна отговорност (culpa in conrahendo), ако се докаже, че никога не е имал намерение да заеме работното място, а целта му е била единствено да установи практиките по подбор на персонал в съответната организация, а наученото да използва в работата си при конкурент. Същевременно работодателят е инвестирал ресурси в процедурата по подбор, които за него са претърпени вреди. Вредите могат да се изразяват и в отказа от други потенциални кандидати, които биха могли да бъдат назначени и да започнат изпълнението на длъжността (пропуснати ползи).
(2) Пример в обратната насока – за недобросъвестност на работодателя – е създаването на фалшиви очаквания у кандидата за работа, че назначаването му е сигурно, които го мотивират да напусне досегашния си работодател и да загуби трудовото си възнаграждение.
(3) Трети пример е обещаването на дългосрочна заетост, а привличането на кандидата само за изпълнението на конкретен краткосрочен проект и т.н.
Изобщо, съдебната практика в западноевропейските държави, изглежда, се е сблъсквала с многобройни и интересни случаи на приложението на концепцията на culpa in contrahendo към индивидуалния трудов договор.
           

Проучването на наличната в правно-информационните системи съдебна практика открива едно съдебно решение и то не на касационна инстанция – Решение № 4747/21.06.2013 г, на СГС по в.гр.д. № 5090/2013 г. – което е посветено пряко на разглежданите тук въпроси. (Разпоредбата на чл. 12 от ЗЗД се споменава в съдебни решения по трудови спорове, вкл. на ВКС, но по-скоро като конкретно проявление на общия принцип за добросъвестността при упражняване на правата и задълженията, залегнал и чл. 8, ал. 1 от КТ.).

Позволявам си по-дълъг цитат от това решение поради несъмнената му относимост към разглежданата тема и същевременно – единствената открита съдебна практика по нея. В разглеждания случай ищецът – кандидат за работа в ответното дружество, преговорите с когото не достигат до успешен резултат, поставя пред съда въпроса за ангажиране отговорността на ответника на основание чл. 12 от ЗЗД. Твърди недобросъвестност от ответната страна при воденето на преговорите и обусловено от същата настъпване на вреди.

Съдът приема, че „по делото са налице данни, че ищецът е уведомен, че няма да бъде назначен на работа при ответника дружество, като тази страна не сочи доказателства причините за това да са били уважителни, вследствие на което налага се извод за недобросъвестност на ответното дружество при действията му спрямо ищеца във връзка с водене на преговорите и техния неосъществен резултат. … Налице е недобросъвестност при водене на преговорите от страна на ответното дружество, каквато е тезата на ищеца, не непостигнато съгласие за сключване на договор, според тезата на ответното дружество. В тази връзка е обусловена и отговорността на ответното дружество по смисъла на чл. 12 ЗЗД.
… Сключване на договори се предхожда обичайно от водене на преговори и при сложност на сделката или отношенията между страните преговорите могат да бъдат и продължителни, поради което чл. 12 ЗЗД въвежда института на преддоговорната отговорност, когато страните не действат добросъвестно при воденето на преговорите. Страните и сами могат да уговорят рамки на водени от тях преговори, като по този начин очертават критериите на добросъвестното им водене. Така договорно страните определят и размера на отговорността при проявена недобросъвестно от някоя страна отговорност, която следва от чл. 12 ЗЗД, а в случая хипотезата изключение не е налична, поради липса на данни и доказателства по делото за такава. В настоящия случай страните са водили преговори за сключване помежду си на трудов договор, какъвто не е сключен поради недобросъвестност на ответната страна - ищецът е изпълнявал задължения във връзка с бъдещото сключване на договора с ответника - поставяне на ваксина на 24.10.2006 г., но такъв окончателно не е сключен, тоест ищецът изпълнявайки свои задължения, е поставил ответното дружество в положение на неизправна страна, доколкото тя, без каквито и да било уважителни причини, е прекъснала преговорите и не е сключила процесния договор за ищеца по трудово правоотношение.
Тъй като случаят е на специален фактически състав за обезвреждане - специалната отговорност за обезщетяване на вреди, предвидена в правна норма на чл. 12 ЗЗД, следва да се посочи, че тя е по общ вид относно задължението за добросъвестност в отношенията между страните при водене на преговорите и сключването на договори и последиците от неговото нарушаване. При договаряне на сключване на целения договор страните следва да действат добросъвестно - договорът следва да се сключи, но това не е така, или прекратяване на договарянето от страна на ответника следва да е по уважителни причини - това го изисква добросъвестността - каквито същият не твърди и не доказва по делото. В резултат на ищеца са нанесени вреди, изразяващи се в разходи за ваксина в размер на 67 лева, неоспорени от ответното дружество и 333.33 лева неимуществени вреди за това, че ищецът се чувствал унизен и излъган, тези вреди ответната страна следва да репарира в пълен размер, в тази част претенциите са доказани и са основателни, поради което и следва да се уважат от съда. След установената недобросъвестност на ответника, същият следва да обезщети другата страна за претърпените от нея вреди, които могат да бъдат обхванати като претърпяна загуба, тоест онова, което ищецът е понесъл като намаление на имуществото си. Разпоредбата на чл. 12 ЗЗД ограничава дължимото обезщетение в границите на негативния интерес само по иска за обезщетение на вреди от несключване на договор. Случаят не съставлява хипотеза на друго, когато увреденият има право да претендира позитивния си интерес, положителни вреди - тия, които той претърпява не от несключването на договора, а от неточно изпълнение на сключен договор - вреди, които се заключават в разликата в имущественото състояние на увредения преди и след евентуално точно изпълнение. За неимуществени вреди, за които няма ангажирани доказателства по делото пред съдебните инстанции, претендирани от ищеца, за ответника не възниква задължение за плащане на такива.“
 

Единственото логично обяснение за рядкото ѝ проявление може да се търси в трудността на доказването на вредите (като обективен проблем) и в растящото недоверие към ефективното и справедливото решаване на трудовите спорове от съдилищата (като тенденция със субективен характер). Ако към това се добави и бавността, с която се решават споровете, не е изненадващо, че преговарящите/ преговарялите страни обикновено са скептични към съдебната намеса. Разрешаването на спора след две или три години ще е твърде закъсняло по отношение на защитавания с него „негативен интерес“, изразяващ се във вредите от несключването на договора.

Разбира се, и двете предложени обяснения за липсата на съдебна практика по такива казуси са еднакво относими и към всеки граждански спор. При все това е препоръчително вредите от недобросъвестно водени преговори за сключване на индивидуален трудов договор да се търсят с иск по чл. 12 от ЗЗД. Така понеслата тези вреди страна не само ще се опита да защити индивидуалния си интерес, а и ще спомогне за създаването на съдебна практика по подобни спорове. Тя би имала осезаем превантивен ефект, доколкото към момента преговорите се водят без ясни правила, а това води и до усещане за безнаказаност в опитите за въвеждане в заблуждение на насрещната страна, даването на нереалистични обещания и създаване на нереалистични представи, а – казано по най-откровен начин – и използване на откровени лъжи в преговорния процес. Струва ми се, че в договорната практика има немалко такива примери: въвеждане в заблуждение на работника или служителя за размера на трудовото му възнаграждение или – обратно – въвеждане в заблуждение на работодателя за реалния професионален опит, знания и умения на кандидата и т.н. Позволявам си да завърша с експресивния израз на проф. Кожухаров от курса му по облигационно право, че „всеки преговарящ дължи на интересите на другия преговарящ такова уважение, което изключва надлъгванията. Правила, които изискват не единият да си потрива ръцете, защото е успял да сключи изгоден договор, за който другата страна не би дала съгласие, ако знаеше истинското положение на нещата. Правила, които, обратно, изискват да се владее взаимно доверие между лицата, които встъпват във връзка с оглед сключването на един договор, и то безразлично дали този договор ще бъде сключен или не.“
 
***

В заключение, намирам за незаслужено концепцията за преддоговорната отговорност да има толкова скромно присъствие в индивидуалното трудово право. Това създава нежелателни нагласи и у двете страни в договорния процес да правят опити за манипулирането му. Илюстративен пример в това отношение е, че офертата за работа у нас като цяло не се приема за документ със самостоятелно правно значение. Същевременно терминът „обвързващото предложение за работа (binding job offer)” е възприет във вторичното право на ЕС. (Например според Директива 2009/50/ЕО относно условията за влизане и пребиваване на граждани на трети държави за целите на висококвалифицирана трудова заетост гражданин на трета държава, който е подал заявление за синя карта на ЕС, представя валиден трудов договор или, съгласно предвиденото в националното право, обвързващо предложение за работа за висококвалифицирана заетост за не по-малко от една година в съответната държава членка.) Българското трудово законодателство действително не урежда обвързващо предложение за работа, но разпоредбата на чл. 13 от ЗЗД предвижда, че предложителят е обвързан с предложението до изтичането на срока, който е определен в него или е обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането. Разпоредбите на Закона за задълженията и договорите субсидиарно се прилагат в трудовото право за неуредените в него въпроси и цитираното правило е пример за това. Следователно отправянето на предложение за работа с конкретни условия към кандидат, който работодателят изобщо не смята на назначи, или поне не при залегналите в предложението условия, представлява недобросъвестно водене на преговори и следва да бъде скрепено с възможността за ангажиране на преддоговорната отговорност на неизправната страна.

Трябва да се отчете още, че българската трудовоправна доктрина и практика обикновено са по-„благосклонни“ към работника или служителя (съответно – кандидата за такъв), отколкото към работодателя. Когато се дискутира темата за злоупотреба с трудови права, обикновено се дават примери за злоупотреби от страна на работодателя; делата за незаконно уволнения в преимуществения брой случай се решават в полза на служителите и пр. Разбира се, това произтича от социалнозакрилната функция на трудовото право и има своето логично обяснение. И все пак е желателно практиката да се ориентира в по-голяма степен към търсенето на баланса в интересите на страните. Не бива принципно да се отрича възможността на (потенциалния) работодател да се защити срещу злоумишлени действия на (бъдещия) работник ли служител както преди, така и след сключване на договора. Този коментар е направен във връзка с дадения по-горе пример от чуждестранната правна литература (фиктивно „кандидатстване“ за работа с цел изучаване на практиките по подбор на персонал на дружеството и използване на придобитите знания в работата при конкурент). При сегашните нагласи на българския съд ми се струва съмнително, че би санкционирал подобно действие.

Накрая, но не и по важност, трябва да се признае, че даването на „съвети“ за иницииране на нови спорове в и без това претоварената ни съдебна система не изглежда добра идея. Затова заслужава да се обмисли отнасянето на такива спорове към медиация, още повече, че тяхната природа го предполага. Спорът относно начина на водене на преговори адекватно би могъл да е реши в процедура, базирана на преговори. От съществено значение е и по-голямата бързина на тези процедури, доколкото бавността на държавно организираното правораздаване у нас е още един от съществените му проблеми.

доц. д-р Андрей Александров