Основни решения на СЕС, засягащи правото на приспадане на данъчен кредит и условия за тяхното прилагане

В периода 2012-2016 г. Съда на Европейския съюз (СЕС) е постановил няколко съществени решения засягащи проблеми по признаването или отказването на данъчен кредит, които до голяма степен определят настоящата политиката на ВАС по тези казуси.
 
На първо място като такова решение, несъмнено  следва да посочим Решение на СЕС по обединени дела C-80/11 и C-142/11 Mahageben kft & Peter Davi.  Основната постановка в решението, която многократно се цитира в жалбите на ревизираните лица (РЛ) е, че данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, от една страна, да провери, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или, от друга страна, да притежава документи в това отношение. Всъщност данъчните органи по принцип са тези, които трябва да осъществят необходимите проверки по отношение на данъчнозадължените лица, за да установят нарушения и измами с ДДС и да наложат санкции на извършилото ги данъчнозадължено лице.
    
Друго такова решение на СЕС, което често се цитира от ВАС, по казуси, свързани с признаване правото на приспадане на данъчен кредит, е Решение на СЕС по дело С-324/11. Въпросното решение на СЕС често се цитира в жалбите, когато основният мотив на данъчната администрация да не признае право на ДК е именно липсата на кадрова обезпеченост на доставчика. Това е така, тъй като в него може би най-ясно и категорично е застъпено становището, че само по себе си, за да се откаже признаване на правото на приспадане, не е достатъчно да липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, нито разходите за услугата в счетоводната им документация да са неоправдавани или в някои документи да липсват подписи на посочените като доставчици лица. Необходимо е още тези обстоятелства да сочат за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите, да се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама.
 
На следващо място можем да посочим Решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/11/. Честата му употреба е заради застъпената в него теза, че за да се установи правото на приспадане на данъчен кредит за съответното данъчнозадължено лице, е необходимо да се провери дали доставките са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани от лицето за извършване на облагаеми сделки. 
     
   
Така в него дословно е прието /т. 28/, че на данъчнозадълженото лице може да се откаже право на приспадане само при условие че въз основа на обективни данни се установи, че това данъчнозадължено лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на тези стоки или услуги е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата от тези доставки на стоки или услуги.  
 
 
Това е така, тъй като според ВАС, фактите разглеждани в цитираните по-горе решения на СЕС, установяват наличието на стоки и услуги от вида на фактурираните при получателя, като спорът е дали са били извършени от посочените доставчици или подизпълнители, във връзка с който спор са поставените въпроси за допустимост на ограничаването на предвиденото в чл. 167 и сл. от Директива 2006/112/ЕО право на приспадане.

Безспорно такъв е случаят например, разгледан в решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Затова и според ВАС, въпросното решение може да намери приложение само за случаите, в които се установи по безспорен начин наличието на стоки от вида на фактурираните при получателя и спорът е само дали въпросните стоки са доставени от издателя на фактурите. Тоест това са случаите, когато имаме една относителна симулация. Само в такива случаи органът по приходите не може да откаже право на приспадане на данъчен кредит с аргумент, че доставчикът няма техническа или кадрова обезпеченост да извърши доставките, не е разполагал със стоките, предмет на доставката, не е бил  в състояние да ги достави, не е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС.   
 
Казаното по-горе важи в пълна сила и за останалите решения на СЕС. Те също са прилагани само след като се установи по време на делото,  наличието на стоки от вида на фактурираните при получателя и спорът е само дали въпросните стоки са доставени от издателя на фактурите, като съгласно постановеното по дело С-285/11/, освен наличието може да се установява и последваща реализицаия на стоките.
 
 
От всичко гореизложено можем да стигнем до извода, че главният факт или основното обстоятелство, което подлежи на доказване в едно ревизионно производство за признаване правото на ДК, е именно предаването, наличието или съответно последващата реализация на стоки от вида на фактурираните. Ако минимум едно от тези обстоятелства бъде категорично установено, ДК може да бъде отказан само при положение че има обективни данни, които установяват съзнателното участие на получателя на стоките  в сделка, която е част от измама с ДДС.